Рика Ман-Вархеди: "Магнитният хълм"

"Магнитният хълм" от издателство "Колибри"

"Магнитният хълм" (превод: Светла Кьосева) е роман за маргиналността – социална и интелектуална, за феминизма, женското писане и сексуалността, за знаците от миналото, които ни определят и днес.

През лятото на 1999 г. Еникьо Бьорьонд – феминистка и обещаващ социолог, се завръща от Ню Йорк в Будапеща с намерението да напише голям социологически труд за "нищетата на унгарците" през призмата на маргиналните групи.

Ще се справи ли Еникьо със социалните и психологическите блокади, в които попада? Томаш Богдан е талантлив социолог и любим университетски преподавател.

Отношенията му с Еникьо прерастват в сложна интимна връзка, белязана от съмнения, ревност и чувство за вина. Възможна ли е развръзката? В същото време студентката Рика – в ролята на медиатор – размишлява за клопките на желанието да станеш интелектуалка и да пишеш като жена. Какво е решението?

За автора

Рика Ман-Вархеди е унгарска писателка, родена през 1979 г. в Румъния. От 1992 г. живее в Унгария. Първият й сборник с разкази "Нещастие в квартал "Аврора" (2014) е отличен от сдружението на младите писатели Клуб "Атила Йожеф".

През 2015 г. участва във Фестивала на писателите дебютанти на Международния панаир на книгата в Будапеща. Голям успех й носи романът "Магнитният хълм", за който получава Европейската награда за литература (2019).

Този издателски проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.

Книгата ще бъде представена онлайн на 18 ноември, сряда, с участието на авторката.

Откъс

С героите на тази история се запознах на една конференция в провинцията. Беше месец май 2000 година, приятен, топъл следобед. Намирахме се в източноунгарски град, конференцията се провеждаше в представителна сграда на централния площад, може да е било кметството. Чу се притъпен камбанен звън, надникнах през прозорците зад мен и видях, че в парка са нацъфтели пламъчета, калдъръмчета, китайска роза и зокум.

В продълговатата зала столовете бяха наредени в двайсетина реда, по пет-шест на ред. Седях най-отзад, чувствах, че не бива да се вра отпред, тъй като навлизах само от няколко месеца в света на обществените науки и трябваше да работя още дълги години, за да покажа видими резултати. В момента дори не можех да си представя, че някой прекрасен ден и аз ще застана на подиума, за да споделя изследователските си заключения. Жалко че не виждах ясно лицата. Причината бе, че не бях си сложила очилата. В чантата ми бяха, но не си ги слагах, освен когато се наложеше да прочета нещо отдалече, например субтитрите в киното, или когато преподавателят пишеше на дъската. В университета се стараех да сядам по-напред.

Докладчици в секциите до момента бяха предимно възрастни мъже. И аз не знам откъде набрах смелост да направя полугласен коментар пред насядалите наоколо колеги относно половото и възрастовото неравноправие, които се набиваха на очи на конференцията; споменах още, че докато в курса съотношението е поне шейсет процента в полза на жените, то сред докладчиците този процент е закръглен на нула. Моите състуденти равнодушно изхъмкаха и любезно се усмихнаха, само едно от момичетата сви устни, с което вероятно даваше знак, че споделя мнението ми, но в същото време намира за комично някой да поставя въпроса по такъв начин. Нямам идея какво всъщност искаше да предложи – по-добре да продължим да слушаме или точно обратното, да действаме по-решително, във всеки случай ме обзе методично внушаваното ми чувство за срам. Запомних за години напред лицето на момичето.

Спомням си, че на предобедните доклади все още успявах да се съсредоточа, но обядът на конференцията ме съкруши – месен бульон с фиде, пиле паприкаш с галушки, пюре от кестени със сметана, – черната пола от последния ми училищен ден и приемните изпити ме стягаше, на гърдите ми се бе опънала огладената бяла риза. Някакъв нисък и ръбат тип от Мишколц мрънкаше лекцията си "Словаци и унгарци – през погледа на другия", след него дойде ред на докладчика на "Националистически теории в началото на хилядолетието", който също си мърмореше под носа и не можах на разбера нито дума.

– Тия динозаври са отвратителни оратори – изпъшка някой до мен.

Факт е, че повечето изчитаха доклада си бързо и без да акцентират, с поглед, забит в листа. Бързането им беше разбираемо, понеже текстът винаги бе по-дълъг от това, което може да се побере в двайсет минути.
Няколко реда пред мене седеше Левенте Вадкерти от нашия курс, който вече месеци наред обясняваше под път и над път, че е влюбен в мен. В края на семестъра и двамата бяхме първенци на курса, това вероятно бе възпламенило сърцето му. Левенте е висок, има спортен вид, аз съм ниска и дебела. Всъщност бяхме в добри отношения. Понякога пушехме заедно на прозореца, ходехме заедно в барчето, пиехме заедно кафе или, свити на някоя пейка в парка на музея, спорехме за нещо, което сме слушали на семинар или лекция. Левенте имаше чувство за хумор, беше информиран, четеше основните седмичници. И сега току поглеждаше назад и с разнообразни гримаси даваше да се разбере какво мисли за актуалния докладчик. Нищо не исках от него, ама пак не ми се щеше да ме види, че заспивам.

– Тук липсва кислород, няма ли кой да отвори един прозорец – каза някаква жена наблизо и понеже се улови, че с агресивния си тон нарушава спокойната монотонност на доклада, удави края на изречението в кашлица.
Думите ѝ не бяха насочени към мен, колебливо се огледах, останалите също. Мина известно време, докато едно едро момиче се надигна, потърси дръжката на прозореца, докладчикът спря, явно можеше да говори само когато всички погледи са вперени в него и не му пречи никакво смущаващо обстоятелство. Проследихме как прозорецът най-сетне се открехна, как се отвори изцяло, неколцина наведохме глави, за да премине над тях.

Сякаш само това бяха чакали, кога най-сетне ще ги пуснат, две жълти пеперуди влетяха в конферентната зала. След тях и шумовете на парка: всевъзможни водни звуци. От системата за поливане, която се въртеше и пръскаше вода. Недалече се плискаше водата на фонтан. В сърцето ми се настани спокойствие. Вече не чувах докладчика и си казах: Рика, на хубаво място си. В съзнанието ми изплува картината на една възможна действителност. Лято, езеро, пищящи деца, аромат на варена царевица. Седя в полусън на бял пластмасов стол на брега, над мене вятърът разрошва клоните на плачеща върба и смрадлика. Откъм пътя към водата идват възрастни хора, мъже и жени по бански костюми, на главата със сламени шапки, с носни кърпи с вързани ъгълчета. Вървят боси по каменистия път, стъпалата им са калени, телата им имат вечно кафяв цвят, десетилетия наред прекарват тук летата си. Вървят към брега от съседните улици, и хавлии не носят, само една-две надуваеми плажни играчки, пояс пате от внучето, избелял динозавър. Приближават с равномерна скорост, по лицата им няма въодушевление, няма нищо, крачат към езерото.

Главата ми клюмна, стреснах се. Успях да видя как едната жълта пеперуда литна от лежащата в скута ми ръка. Левенте Вадкерти ми се смееше, неколцина обърнаха погледите си към мен. Май се изчервих. Горещо ми стана.
Докладчикът бе около петдесетте, от Печ, вероятно отдавна говореше. Темата му бе за китайците в Унгария. Или за арменците. Изброяваше данни, числа и проценти, явно ни четеше таблица от няколко страници. Според програмата в момента някой трябваше да докладва за поучителните резултати от сравнителното си изследване върху химните, но този смачканият от Печ не споменаваше нито дума за химни. Може пък оня с химните да не е пристигнал и вместо него са пуснали синолога от Печ. Или армениста. Мина доста време, докато най-сетне благодари за вниманието и си седна.

– В секцията има още два доклада – надигна се модераторът. Погледна часовника си, пресмяташе. – Според програмата имаме четиресет минути закъснение. Моля от сега нататък да спазваме времето.

На подиума се качи жена. Познавах я, през обедната почивка беше пред мен в тоалетната. Бях се прехласнала по дрехите ѝ – тъмнокафяво кадифено сако, яркосин панталон, който макар и джинсов, все пак бе елегантен. Трябва да е чужденка, помислих си. Докато чакахме, си скубеше веждите. Под мишницата си стискаше чанта от цепена кожа, в едната ръка – огледалце, в другата пинсети. Търсеше с лице тънката струйка светлина, която идваше от прозорчето, и понеже чантата ѝ се смъкваше все по-надолу, тя я притисна с бедро към стената, за да не падне. Когато приключи с веждите, огледа внимателно резултата, после се съсредоточи върху косата си. Погледите ни се срещнаха в джобното ѝ огледалце. Тя се обърна към мен и аз учудена видях, че очите ѝ са червени, а кожата покрай ноздрите ѝ е напукана до лилаво, лицето ѝ е изтерзано или поне създава впечатление за умора.

Бълбукането на водата в единствената работеща тоалетна отдавна беше заглъхнало, цареше пълна тишина, сякаш онази, която бе там – по всичко личеше – междувременно се бе изпарила. И тогава взе да изпуска продължителни газове. По изтънелия и плах звук ставаше ясно, че се опитва с всички сили да ги задържи, но тъкмо поради това те ставаха мъчително протяжни. Сякаш кученце скимти в съня си.

– Не издържам – каза жената със сакото и джинсите.

Погледът ѝ се плъзна през мене, сякаш аз бях виновна, че тоалетната е заета. Закачи чантата си на парното, леко ме измести пред мивката, после, сякаш размисли, се върна за чантата си. – Върви ти – каза ми, отмести ме за трети път, после отново отиде до мивката и пусна крана.

От тоалетната излезе жената с газовете. Трудно се измъкна от кабинката, в едната ръка носеше горната част на костюма си, чантата и шлифера, а в другата – рекламна торбичка на една от дрогериите. Навярно заради торбичката, но може да е било и заради добре изгладеното сако на костюма, си помислих, че е от онзи тип жени, които винаги са много чувствителни по отношение на хигиената, но не са успели да развият координационните си способности, затова – вече на възраст – най-голямото предизвикателство за тях са пространства, които са не само тесни, а и мръсни.

– Другата тоалетна не работи ли? – попита ме с известен упрек.
Естествено, смяташе, че аз съм тази, която не издържа.

– Не работи – отговорих. – Написано е.

Вътре в кабинката забелязах, че ръката ми трепери както винаги, когато съм напрегната. Отвън шуртеше вода. По звуците заключих, че младата жена разтрива цялото си тяло. Плиска, пръска, облива се с вода, вдишва дълбоко въздух, все едно се готви да се потопи цялата. Мислех си, че е невъзможно някой, който носи такова тъмнокафяво сако и лазурносини джинси, да издава подобни профанни бълбукащи звуци.

Възрастната жена вече я нямаше, когато излязох. Новоизлюпената ми позната вдигна глава от кранчето. Мивката бе пълна с пяна, флаконът с течен сапун беше паднал. Тя стискаше кадифеното сако между колената си, чантата бе на земята. По джинсите ѝ имаше водни петна.

– Измих си косата – каза. По всичко изглеждаше, че говори на мен, понеже нямаше друг в тоалетната. – Не понасям, когато се омазни.

– Много е топло – отговорих след известна пауза.

Тя изцеди водата от късата си коса, после разтърси глава, както куче отръсква козината си. Заля цялата тоалетна с капки. Мене също. Искрено се учудих, че това никак не я притесни.

Разроши още няколко пъти косата си, избърса с хартиена салфетка лицето, гърдите и ръцете си, после пъхна по една салфетка под мишниците си.

– Леко съм притеснена – каза и ми отстъпи мивката. – Твоя е.
И сега тя бе застанала на катедрата. Косата ѝ беше изсъхнала цялата в една посока, все едно я е духал вятър.

– Темата на моя доклад не е безспорна – започна. – Ето защо смятам за изключително важно да изясня още в началото избора на тази тема, да направя експликация за какво става въпрос.

Имаше в нея някакво нервно вибриране, говореше високо и отсечено, всяка отделна дума захвърляше в посока към публиката, сякаш мяташе ваза или пепелник. Докладът ѝ не беше написан предварително, поне не дума по дума, държеше в ръката си записки, започна да ги прелиства напред-назад, търсеше нещо. Сякаш беше объркана и явно за нея бе предизвикателство да избере на какво да наблегне от скицирания си доклад, какво да каже и какво да пропусне. В изреченията ѝ постепенно се увеличаваше броят на бомбастичните епитети. Говореше вече десет минути, когато осъзнах, че идея си нямам за какво.

До мене си шушукаха, предполагам, че не харесваха доклада. "Правилни и неправилни подходи в родната практика на изследванията за антисемитизма" – това пишеше в програмата. Името на жената бе Еникьо Бьорьонд. Старши асистент в университета, където учех и аз. Не я бях чувала.

– Мнозина твърдят, а и както чухме вече – пауза – от Бела, че днес в Унгария антисемитизмът не е салонен, дори традиционно – пауза – поддаващите се на темата прослойки чувстват, че е повече или по-малко неприлично да се застъпват открито антисемитски възгледи. Много често и на много места може да се прочете, че – пауза – както в научни изследвания, така и в пресата, значителна част от обществото е имунизирано по въпросите на антисемитизма.

Имах чувството, че само кръжи около темата. Не разбирах какво иска: да докаже или да обори твърденията на цитираните изследвания, предполагам, че второто, и то само защото връхлиташе с гръм и трясък в началото на всяко изречение. Изричаше бързо няколко думи и спираше, все едно не ѝ достигаше въздух. И започваше отново. През неравни интервали се усмихваше. Онзи тип многозначителна усмивка, с която искаше да каже, че е засегнала въпроса само отгоре-отгоре, няма смисъл да обяснява твърденията, които небрежно е подхвърлила, понеже за присъстващите е ясно, знаят за какво става дума и всичко е точно така и не другояче.