Накъде отива Европа

Твърди се, че дипломацията е изкуство – на възможното. Но тя е преди всичко алтернатива – на войната. И днес, когато войната се завърна в Европа не просто като факт, а като начин на мислене и легитимно средство за решаване на спорове, а понятието „мир“ изчезна от международната лексика, дипломацията е не само инструмент за трасиране на бъдещето, но и за спасяване на човешки животи.

Поглед в дълбочината на процесите и проблемите, под повърхността на общоизвестното и отвъд тривиалното, анализ на движещите сили и тенденциите в политическите процеси в Европа – това ни предлагат водещи български дипломати и експерти в сборника „Накъде отива Европа?“, който е естествено продължение на вече публикувания том „Накъде отива светът?“ и сполучлив опит за попълване на дефицита на критичен анализ и визии за преодоляване на проблемите на една динамична и противоречива трансформация на днешния свят.

 

За авторите на сборника

Андрей Караславов е кариерен дипломат с дългогодишен стаж, бивш посланик на България в Атина и пълномощен министър в посолствата ни в Бон и Стокхолм, началник на кабинета на президента на Република България, началник на кабинета на министъра на външните работи, председател на УС на Българското дипломатическо дружество.

Любомир Кючуков е дипломат от кариерата. Доктор по политология. Член на Съвета по евроинтеграция в Министерския съвет и на Съвета по европейска и евроатлантическа интеграция при президента на България (2001–2005). От 2005 до 2009 г. е заместник-министър на външните работи, а от 2009 до 2012 г. – посланик на България в Лондон. В момента е директор на Института за икономика и международни отношения. Член на УС на БДД.

Симеон Николов е бивш заместник-министър на отбраната (2005–2008), главен експерт в Администрацията на президента (2003–2005) и държавен експерт в управление „Координация и анализ“ на МВнР. Има два мандата в посолството на Република България в Германия. Директор на Център за стратегически изследвания и главен редактор на издание за анализи expert-bdd.com.

Валентин Радомирски е български дипломат и външнополитически експерт. Работи в МВнР от 1976 г. Между 2005 и 2009 г. е съветник по външната политика и националната сигурност в кабинета на премиера Сергей Станишев. От 2009 до 2012 г. е посланик на България в Румъния. След това за период от една година е посланик за специални поръчения, отговарящ за регионалното сътрудничество, а между октомври 2013 и юни 2015 г. е неакредитиран посланик в българското посолство в Република Молдова.

Петър Воденски е дипломат. Бил е генерален консул в Истанбул (1990) и посланик в Анкара (1991–1992), Кишинев (1995–2001) и Никозия (2005–2009). Два пъти е бил началник на Кабинета на министъра на външните работи (при Станислав Даскалов и Соломон Паси). Член на Стратегическия съвет към президента, създаден на 18 март 2019 г.

Димитър Костов е дипломат от кариерата с над 30 години стаж. Бил е заместник-постоянен представител с ранг посланик в постоянното представителство в Ню Йорк, началник управление „ООН и разоръжаване“ в МВнР, постоянен представител в Женева и в Ню Йорк, заместник-председател на Икономическия и социален съвет на ООН (ИКОСОС) и председател на Социалния комитет, заместник-председател на Специалния комитет по неупотреба на сила, председател на Комисията на ООН по разоръжаване. Почетен председател на БДД.

Огнян Гърков е дипломат, на работа в МВнР е от 1975 до 2011 г. Бил е директор за страните от бившия Съветски съюз и Висшеградската четворка и наблюдател на ОССЕ в Косово, Сърбия, Молдова и Украйна. Работил е в посолството ни в Берлин и в Чехословакия (1988–1992). Посланик в Чехия (1996–1999) и в Словакия (2006–2010). Доктор по история. Автор на редица коментари и анализи в българските медии. Член на СБЖ.

Димитър Гърдев е завършил УНСС, специалност „Международни икономически отношения“. Бил е на дипломатическа работа в Кипър. Експерт по международна сигурност и коментатор на в-к „Труд“. Член на Асоциация на европейските журналисти – България.

Радослав Деянов е дипломат от кариерата (1975–2012) с дългогодишен опит като представител на България в международни организации от системата на ООН в областта на международната сигурност, неразпространението на оръжия за масово унищожение и контрола над въоръженията (OPCW, 1997–2004, Хага, и CTBTO, 2006–2013, Виена). Доктор на историческите науки с дисертация по тема за сигурността на Балканите.

Владимир Шейтанов има богата дипломатическа кариера на различни длъжности във Варшава, Стокхолм, Ню Йорк, Отава, Анкара, Москва, Будапеща и Женева. Има специализация в Института по международни отношения (Джорджтаунски университет) във Вашингтон. Продължава дейността си като адвокат с дела пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

Любомир Шопов е български дипломат. От 1979 г. в продължение на 5 години ръководи правителствената делегация на България с ранг на посланик на преговорите между Варшавския договор и НАТО за разоръжаването в Централна Европа. Между 1985 и 1988 г. е начело на отдел „Балкански страни“ при Министерството на външните работи. Издал е редица книги за работата си в отдел „Балкански страни“ (Отдел „Трети“) и Възродителния процес („Турският въпрос и Държавната сигурност“).

 

Петър Пoпчев, доктор на науките, е дипломат с богат опит, с мандати в Лагос, Женева (Конференция по разоръжаване), Брюксел (НАТО), Дъблин и Виена (ОССЕ, ООН) – в последните два като ръководител на мисия. Назначен е като първия български посланик за специални поръчения по енергийна сигурност и изменение на климата. По същество един от най-активните организатори с основен принос за енергийната среща на високо равнище, с участие на повече от 40 държави, под егидата на президента Първанов.

 

Откъс от една от статиите в сборника – „ЕС: (не)знайно накъде?“

Любомир Кючуков

Коронавирусът направи още по-належаща дискусията за бъдещето на ЕС. Но същевременно я отложи във времето, катализира процесите, задълбочи вътрешните разделения, постави под въпрос много от досегашните идеи и аргументи за развитието на Съюза. Ако е позволено едно леко намигване към Кант, то проблемът за бъдещето на ЕС има две измерения: ЕС в себе си (т.е. необходимите реформи на Съюза) и ЕС за себе си (т.е. мястото на Съюза в глобалния свят).

ЕС в себе си

Епидемията разтърси Европа. И като всеки сериозен трус, предизвика пукнатини по фасадата, посочи уязвимите места и подчерта нуждата от спешни мерки за укрепване на конструкцията. Европейската сграда проскърца под натиска на коронавируса. Пандемията наля масло в огъня по най-горещата и най-важната, без преувеличение – дори екзистенциална, – тема за бъдещето на Съюза, която в най-прагматичен план може да бъде формулирана като „как заедно и доколко поотделно?“. Иначе казано – вечната дилема пред ЕС: за борбата и балансите между националното и наднационалното. Самото противодействие на кризата течеше паралелно и по двете линии: глобалният характер на заразата изискваше широко международно сътрудничество на всички етапи на битката с нея – от изолирането на вируса до изготвянето на ваксини; същевременно мерките за ограничаване на болестта налагаха затваряне и изолиране на държавите, а и цялостната отговорност за справянето с кризата на практика лежеше върху раменете на националните правителства.

Сблъсъкът на тези две тенденции направи и отговора на ЕС да изглежда недостатъчно последователен, на моменти дори хаотичен. След отсъствието на координиран подход и солидарност на първоначалния етап, когато ветрилото от национални мерки в рамките на ЕС беше разтворено максимално широко (от пълна изолация до стратегия за постигане на „стаден имунитет“ чрез преболедуване на значителна част от населението), впоследствие самите трудности наложиха значително по-единен и системен подход в рамките на Съюза (намерил най-видим резултат в постигането, макар и изключително трудно, на общо споразумение за финансиране на възстановяването на икономиките, както и в общия подход за снабдяване с ваксини), за да се стигне до вторичен откат в посока самостоятелни национални действия, предизвикан от неудачите с доставката и разпределението на поръчаните от Европейската комисия ваксини. В резултат солидарността оставаше на много етапи по-скоро на декларативно ниво и в бъдеще време, – но дори и това е крачка напред в сравнение с предходната криза (мигрантската), при която така и не се стигна до обща координация и реално преразпределение на тежестта между страните членки.

Колебанията при формирането на единен общосъюзен вектор на държавно ниво предизвикаха вторични трусове на ниво общество в практически всички страни, съпроводени с растящо публично недоволство, както от начина на справяне със заразата, така и от строгите ограничителни мерки, довели до социално нап­режение и политически трусове. Като в допълнение доведоха до развитието на значими антиевропейски реакции.

Коронавирусът катализира процеси и направи още по-видими наличните разделения в рамките на ЕС – между Изтока и Запада, между богати и бедни, между елити и граждани. На първо място става дума за все по-очевидното разминаване по оста „стари“ страни членки–„Нова Европа“. Тридесет години след падането на Берлинската стена и повече от десетилетие и половина след разширяването на ЕС на Изток, ние продължаваме инерционно да мислим един за друг не като част от единно цяло, а като за Изтока и Запада, с наследената терминология от периода на Студената война (тази констатация е валидна дори и в рамките на една държава – обединена Германия). Все по-очевидно започва да прозира определено взаимно разочарование един от друг, за което и двете страни имат достатъчно аргументи. Западноевропейските страни членки са недоволни, че Източна Европа не спазва правилата на Съюза, разглежда неговите ценности като политическа риторика, а не като идеен фундамент, гледа на ЕС основно като източник на еврофондове, пренебрегва демократични принципи, на първо място върховенството на закона, и същевременно поставя под напрежение социалните и здравните системи на западноевропейските държави чрез наплива на евтина работна ръка. Обратно, източноевропейците имат усещането, че са третирани като втора категория граждани на ЕС, че решенията по важни въпроси отразяват преди всичко интересите на старите страни членки, че са обект на постоянни поучения и проверки, че еврофондовете не могат да компенсират загубата на сериозен икономически ресурс след промените, че най-квалифицираната и най-мобилна част от местната работна ръка е изсмукана в по-развитите държави.

Второто важно разделение, което се изяви особено силно в резултат на епидемията, е разминаването на интересите по линията богати-бедни страни членки на ЕС. Неговото основно проявление е свързано с отговора на въпроса кой плаща цената на кризата, а вече – на кризите. Най-типичния пример в това отношение бе епопеята по приемането на плана за възстановяване „Следващо поколение ЕС“. Освен традиционните си измерения, свързани с разликата в стандартите на живот между Изтока и Запада, или пък с икономическото развитие и финансовата стабилност между страните от Северна и Централна Европа в сравнение с южноевропейските държави, този път на преден план излезе допълнителното вътрешно разцепление в лагера на богатите. Става дума за политическото структуриране като достатъчно хомогенна група на т.нар. пестелива четворка или малките богати страни (Нидерландия, Швеция, Дания и Австрия) и тяхното активно противопоставяне на мерките за излизане от кризата, предлагани от двойката големи (и богати) в ЕС – Германия и Франция. Четворката се почувства предадена от Германия, която по традиция заема по-рестриктивни и консервативни позиции при използването на европейски средства, но този път сериозният риск за стабилността на самия ЕС я накара да преразгледа този си подход в полза на една масирана програма за финансово подпомагане на най-силно ударените от кризата страни членки.

Третото важно разделение е на ниво общество – между управлявани и управляващи, между политически елити и граждани, между институции и хора. Това е следствие от задълбочаване на чувството на несигурност сред гражданите от нарастващите неравенства и потъването на средната класа, генериращи остро усещане за социална несправедливост. В резултат се наблюдава задълбочаване на кризата в два ключови елемента на демократичната политическа система – на представителството и на доверието. Това от своя страна ерозира подкрепата за традиционното партийно представителство (т.нар. мейнстрийм партии), води до преформатиране на политическото пространство и до избуяването на популистки и радикални политически течения, по-голяма част от които – с евроскептична или откровено антиевропейска насоченост.

В практически план всичко това постави въпроса: превръща ли се ЕС в клуб за (двама) избрани? Разширяването преформулира вътрешното съотношение на силите в Европа. Логично, новите пазари и икономическата либерализация дадоха предимст­во на големите икономически субекти. Те изведоха рязко напред Германия както заради нейния икономически потенциал, така и поради редица исторически и политически наслагвания и фактори по отношение на Източна Европа. След Брекзит и с поемането на властта от Макрон, Франция също подаде сериозна заявка за лидерство, преди всичко идейно, в трансформацията на ЕС, допълнено със стремеж за запълване на освободеното от Обединеното кралство пространство. На този фон подписването на френско-германския договор в Аахен през 2019 г. изглеждаше като логичен опит да се отговори на натрупването на кризи – финансова, икономическа, бежанска и мигрантска, впоследствие и пандемия, – поставили на изпитание самата конструкция на Съюза. Договорът препотвърди позабравените основни принципи на ЕС и имаше за цел да даде сериозен импулс за развитието на ЕС. Два основни изводa доминират оценките за този подход: първо, без френско-немски консенсус ЕС трудно ще върви напред; второ, вече само френско-немският консенсус не е достатъчен, защото ЕС не може да бъде клуб за двама и идеята, че е достатъчно Франция и Германия да се договорят за нещо и всички останали автоматично ще ги подкрепят, вече не работи.

ЕС за себе си

С други думи: къде е мястото на ЕС в глобалния свят?

Глобализацията оголи редица външни предизвикателства пред ЕС. На функционално ниво бежанската криза и миграцията, както и коронавирусът, очертаха глобалния характер на новите предизвикателства и техния кризогенен потенциал. В междудържавните отношения преходът към многополюсен свят издигна значението на отношенията с основните международни фактори – САЩ, Китай, Русия. В институционален план ерозията на следвоенния международен ред, пренебрежението към международното право и кризата на мултилатерализма поставиха генералния въпрос за подредбата и управлението на глобалния свят.

Пораженията от пандемията доведоха до поне две важни тенденции: преформатиране на международните отношения с промяна на балансите и тежестта на отделните глобални играчи в тях; преосмисляне на икономическите подходи в условията на един глобален свят. В тази конфигурация въпросът, който все по-остро се поставя е: ще седне ли ЕС на масата на глобалните играчи? При това на първия ред, а не просто зад Съединените щати.

Динамиката на международните отношения през последните десетилетия ознаменува дълбока промяна в международната конфигурация. Постепенният преход на САЩ от дългогодишен световен хегемон към просто един от няколкото глобални лидери е достатъчно обективна тенденция в условията на многополярност. И тук Тръмп със своята политика на изолационизъм бе не причина, а следствие и реакция на тази тенденция на свиване на американското влияние в света, катализирайки и екстремизирайки в същото време тези процеси. В същото време коронакризата способства за нарастване на глобалната роля на Китай. Страната първа и успешно се справи с ограничаване на заразата, което ѝ даде допълнително времево предимство за икономическо възстановяване. Това окончателно дефинира и полето на основното глобално противостояние в средносрочен план – днешната конфронтация САЩ–Китай е със залог утрешната доминация в света. И тя ще бъде не само дългосрочна, но и все по-остра и всеобхватна, покривайки освен икономиката, търговията и инвестициите също така и политиката, сигурността, международните организации.

Проблемът пред ЕС е ще бъде ли Съюзът просто подгласник в това противоборство или ще търси самостоятелна роля – на още един център. При това не просто какъв да е, а стабилизиращ глобален играч. Само на пръв поглед е парадоксално, че тази задача се усложнява при администрацията на Байдън в САЩ. Първо, защото Байдън ясно демонстрира стремеж към укрепване на мултилатерализма, завръщане в организациите от системата на ООН, както и към някои от международните договори – на първо място Парижкото споразумение за климата. Второ, Байдън категорично отхвърли изолационизма на Тръмп и демонстрира решимост да възстанови в пълния му обхват трансатлантическото стратегическо сътрудничество, включително и в рамките на НАТО. Трето, той върна ценностите като основна разделителна линия в международните отношения, при това директно обосноваващ новото, ясно и дилемно разграничение на света на „добри и лоши“ (либерални демокрации срещу авторитаризъм), недопускащо място за нюансиране в позициите на останалите държави. Отблъсквайки се от наследеното от Тръмп напрежение в отношенията по оста Брюксел–Вашингтон, ЕС се опитва да демонстрира максимално разбиране и подкрепа към новата американска стратегия, което пък води до напрежения в отношенията с Китай (резултат от налагането на взаимни санкции с Китай – за пръв път от три десетилетия), както и до ескалация на конфронтацията с Русия. И в двата случая – отклонявайки се от досегашните значително по-балансирани подходи, оставящи място за диалог. Впрочем именно дискредитацията на диалога като инструмент за решаване на политическите проблеми (след срещата Лавров–Борел) и превръщането му в трибуна за взаимни обвинения е може би най-негативния ефект върху външнополитическия инструментариум на ЕС, профилиращ се като мека сила, разчитаща на дипломацията и договорените решения.

Още при встъпването си в длъжност председателят на ЕК Урсула фон дер Лайен обяви амбициозната задача новата ЕК да бъде геополитическа. Две са задължителните условия, за да се утвърди ЕС като глобален играч: единство и еманципация. Без вътрешно единство – но не като лозунг, а като общи ценности, съгласувани интереси и взаимно договорени политики – ЕС не би могъл не просто да осъществява по-значимо международно присъствие, но дори и да формулира общи позиции. Особено силно това касае сферата на сигурността, където източноевропейските страни предпочитат да разчитат основно на САЩ. Същевременно това поставя с още по-голяма острота тежкия въпрос за евентуална реформа в начина на взимане на решения, включително и за необходимите мнозинства в сферата на външната политика (отчитайки, че външната политика е обща, но не общностна, т.е. тя е и ще остане прерогатив на държавите членки).

От своя страна еманципация в практически план означава уплътняване на тезата за стратегическа автономност на ЕС в няколко посоки. Първо, преосмисляне на атлантическото партньорст­во, укрепване на стратегическото сътрудничество със САЩ от позициите на самостоятелен глобален субект – иначе казано, не срещу, но и невинаги със САЩ. Второ, развитие на взаимноизгодно сътрудничество с Китай, при същевременно намаляване на икономическата и търговска зависимост, включително по линия на веригите за доставки, съпроводено с нова индустриална политика на ЕС. Трето, енергийна диверсификация и намаляване ресурсната зависимост от Русия. Тук следва да се направи една задължителна уговорка: еманципация не означава конфронтация по нито един от векторите, а сътрудничество без зависимости.

Дебатът – необходимост или панацея?

През последните години все повече се наслагва убеждението, че Европейският съюз, бидейки един безспорно успешен политически проект, постепенно изпадна в криза на идентичността. На­трупването на поредица от сътресения като че ли разми основната дилема на ЕС, която се проектира във всички останали проблеми, а именно противоречието в съчетанието между националната и наднационалната субектност в рамките на Съюза, което в практически план сблъсква вътрешната логика и обективните изисквания за развитие на интеграционното, наднационалното начало с интересите и отговорностите на националните държави. За стабилността на Съюза от ключово значение е запазването на балансите между тези две начала във всеки един момент и адаптирането му към променящите се условия и разбирания. С други думи, дилемата пред ЕС, формулирана достатъчно отдавна, е: повече съюз или повече национална държава; напред към една все по-федерирана общност или крачка назад към един хлабав общ пазар?

Характерна особеност на случващото се в интегрирана Европа, е обстоятелството, че процесите в ЕС вече текат не само на ниво държава, т.е. вътре в отделните държави, а на ниво общество и по-точно – във взаимносвързани общества. Това прави и самите процеси достатъчно еднотипни за целия ЕС. От друга страна, нивото на интегрираност на институциите изпреварва равнището на готовност за интеграция на обществата. За това свидетелства дори и фактът, че именно ЕС–Брюксел, т.е. Европейската комисия (иначе казано европейската бюрокрация) се опитва да задава тон. А липсата на съгласие е на равнище ЕС–столици, т.е. на политическо ниво, в рамките на Съвета на ЕС, където заседават ръководителите на държавите членки. И това съвсем не е случайно – просто експертното начало в ЕК най-ясно осъзнава, че за да защити своя raison d’être, ЕС се нуждае от спешни мерки. Това от своя страна обаче затвърждава засиленото обществено усещане, че евроинтеграцията е доминирана от евробюрокрацията.

Неотложността на тези проблеми предизвика и лансирането от предишния председател на Еврокомисията Юнкер на т.нар. Бяла книга с пет възможни сценария за развитие на ЕС. Резултатите обаче не бяха особено вдъхновяващи: дебатът, който следваше да се инспирира, остана затворен в рамките на политическите елити и институции. Нещо повече, той приключи твърде скоропостижно след като четирите най-влиятелни държави членки негласно и неофициално подкрепиха идеята за Европа на различните скорости като водеща опция за развитие. Това бе продиктувано от липсата на консенсус и опасенията да не се ескалират допълнително вътрешните противоречия в Съюза, т.е. в името на съхраняване на стабилността и с цел осигуряване на допълнително време за изкристализиране на стратегическия избор. Проблемът е, че количеството на скоростите не дава яснота по посоката, а посоките, както вече стана дума, са само две. И по същество това е опит да се тръгне едновременно и двете посоки – напред и назад, което доведе до логичен резултат: възпроизвеждане на проблемите при всяка последваща кризисна ситуация.

От своя страна тезата за връщане към Европа на нациите като една от алтернативите за реформиране на ЕС е по-скоро път към Европа на национализмите. Тази тенденция е особено характерна за източната част на континента, където се наблюдава достатъчно ясно очертана склонност към директен трансфер на историята в съвременната политика и връщане на Европа към недалечното минало – на разделени общности и конфронтирани нации. Този своеобразен откат е отговор на кризата на националната държава, като освен всичко друго тенденцията към затваряне и политическа „ре-национализация“ е в посока, диаметрално противоположна на обективните процеси на глобализация и интернационализация. На практика това е опит да се решават нови проблеми със стари инструменти и в стара координатна система. А цената, която Европа плаща, е загубата на взаимната толерантност в обществото. С други думи основните губещи от кризата в ЕС са не толкова структурите и държавите, а идеите и хората.

Кризата дава възможност, а и стимулира и изисква визионерската риторика за разширяване на интеграцията, характерна за някои европейски лидери, да се трансформира и да се подплати с практически мерки за укрепването на интеграцията. Но като че ли именно дефицита на визионерство, на стратегически поглед към бъдещето, е основния проблем на ЕС. Дори и идеите на Макрон, който едва ли не единствен и най-амбициозно се опитва да заеме това пространство, са твърде френскоцентрични и ориентирани по-скоро към структурите, а не към съдържанието на проблемите. Цялостната философия на френския президент за реформи в Съюза е построена именно на такова разбиране.