Антъни Бийвър - Втората световна война. Том 1

Тази война, която отнема живота на повече от 60 милиона души и засяга цялата планета, илюстрира безпомощността на повечето обикновени смъртни пред непреодолимите сили на историята. В безпощадния си разказ, който проследява събитията от нахлуването на Хитлер в Полша на 1 септември 1939 г. до победата над Япония на 14 август 1945 г., Бийвър описва конфликта в неговия глобален обхват с участието на всички големи държави. Резултатът е зашеметяваща със своя драматизъм и задълбоченост история на най-кръвопролитните и трагични събития на XX век.

Книгата на Бийвър е най-авторитетната история. Това е Втората световна война, както Толстой би я описал – в голямото и в малкото. - Уошингтън Поуст

За автора

Антъни Бийвър е най-известният британски историк и бестселъров автор, чиито  книги са преведени на 32 езика и са продадени в над 7 милиона екземпляра. Бийвър е носител на множество престижни литературни награди, между които са призът за военна литература „Прицкер“ – за цялостен принос към писането на военна тематика; наградата „Самюъл Джонсън“; историческата награда „Улфсън“; Наградата на Лонгман. Притежава множество държавни отличия (на Франция, Белгия, Естония, Испания) и почетни докторски степени на различни университети. Творбите му се смятат за най-добрите образци на военната литература. Бийвър е служил в кавалерията на британската армия и е бил командирован по служба в Германия. Книгите му се отличават със задълбочено проучване на темите, прецизност при боравене с фактите и много жив и увлекателен стил на писане.

Откъс

На 1 юни 1939 г. Георгий Жуков, нисък и набит командир от кавалерията, е повикан по спешност в Москва. По това време чистката в Червената армия, започната от Сталин през 1937 г., още не е приключила, затова Жуков, срещу когото вече е имало едно обвинение, решава, че е бил изобличен като „враг на народа“. Следващото, което би могъл да очаква, е да го натикат в „месомелачката“ на Лаврентий Берия, както е известна системата за разпити на НКВД. В параноичната атмосфера на „великия терор“ някои от първите разстреляни като троцкистки шпиони са старши офицери. Арестувани са около 30 000 души.

Много от обвинените с най-висок чин са екзекутирани, а мнозинството – принудени чрез изтезания да направят нелепи самопризнания. Жуков, като близък до някои от жертвите, има приготвена чанта за затвора още от началото на чистката две години по-рано. След като е очаквал отдавна този момент, той пише прощално писмо до съпругата си. „Имам към теб следната молба – казва Жуков в началото. – Не си позволявай хленч, дръж се твърдо и се опитай да понесеш неприятната раздяла с чест и достойнство.“

Само че когато Жуков пристига с влак в Москва на следващия ден, не го арестуват, нито го затварят на Лубянка. Нареждат му да се яви пред стария приятел на Сталин от Първа кавалерийска армия в гражданската война маршал Климент Ворошилов, който вече е народен комисар по отбраната. По време на чистката този „посредствен, безличен, нискоинтелигентен“ войник усилва позицията си, като усърдно елиминира талантливи военачалници. Никита Хрушчов с груба прямота го нарича по-късно „най-голямата торба с лайна в армията“.

 Жуков научава, че трябва да лети до съветската сателитна държава Външна Монголия. Там ще поеме командването на 57-и специален корпус, който включва червеноармейски и монголски войски, за да нанесе решително поражение на японската императорска армия. Сталин се гневи, че местният военачалник явно не постига добри резултати. Изправен пред заплахата от война, която Хитлер създава на запад, той иска да сложи край на японските провокации от страна на марионетната държава Манджоу-Го. Съперничеството между Русия и Япония датира от царско време и съветският режим със сигурност помни унизителното поражение на Русия през 1905 г. При Сталин съветските войски в Далечния изток са значително подсилени.

Съзнанието на японските военни е обсебено от заплахата на болшевизма. Откакто Германия и Япония са подписали Антикоминтерновския пакт през ноември 1936 г., напрежението между граничните войски на Червената армия и японската Квантунска армия по монголската граница постоянно нараства. То се е повишило значително в резултат от поредица гранични стълкновения през 1937 г., както и един сериозен сблъсък през 1938 г. – Инцидента от Чан Куфън при езерото Хасан, на 110 километра западно от Владивосток.

Японците са също и разгневени, че Съветският съюз подкрепя китайските им врагове не само икономически, но и с танкове Т-26, голям щаб от военни съветници и „доброволчески“ въздушни ескадрили. Командващите на Квантунската армия изпитват нарастващо раздразнение от нежеланието на император Хирохито през август 1938 г. да им позволи да дадат масиран военен отговор на Съветите. Тяхната арогантност се основава на погрешното предположение, че Съветският съюз няма да отвърне на удара. Японските военни искат карт бланш да действат както намерят за уместно при всякакви бъдещи гранични инциденти. Мотивирани са от собствените си интереси. Един не много сериозен конфликт със Съветския съюз ще принуди Токио да подсили Квантунската армия, а не да я намали. Японските военни се опасяват, че в противен случай някои от формациите им могат да бъдат отклонени на юг за войната срещу китайските националистически армии на Чан Кайшъ.

Агресивните нагласи на квантунското командване имат известна подкрепа в императорския генерален щаб в Токио. Флотът и цивилните политици обаче са дълбоко обезпокоени. Натискът от страна на нацистка Германия да разглеждат Съветския съюз като основен враг ги смущава сериозно. Те не искат да бъдат въвлечени във война на север по границите с Монголия и Сибир. Това разцепление довежда до падането на правителството на принц Коное Фумимаро. Споровете във висшето ръководство на страната и войската обаче не стихват, докато в същото време става очевидно, че в Европа се задава война. Армията и крайната десница разгласяват и често преувеличават зачестилите сблъсъци по северната граница. Квантунската армия, без да информира Токио, издава заповед, с която разрешава на командващия на място да действа както намери за уместно, за да накаже извършителите. Тя е предадена под формата на т.нар. право на „полева инициатива“, което позволява армиите да преместват войски в своя театър на бойни действия по съображения за сигурност, без да се допитват до императорския генерален щаб.

Номонханският инцидент, който в Съветския съюз по-късно е наречен Битката при Халхин Гол по името на близката река, започва на 12 май 1939 г. Един монголски кавалерийски полк прекосява Халхин Гол, за да могат дребните им рунтави коне да пасат в обширната вълнообразна степ. След това се отдалечават на около двайсет километра от реката, която японците приемат за граница, и стигат до голямото село Номонхан, което според позицията на Монголската народна република се намира на граничната линия. Манджурски войски от Квантунската армия ги изтласкват обратно до Халхин Гол, след което монголците тръгват в контраатака. Схватките, които се водят с променлив успех, продължават около две седмици. Червената армия докарва подкрепления. На 28 май съветските и монголските войски унищожават японски отряд от 200 души, както и някои остарели бронирани коли. В средата на юни червеноармейската авиация бомбардира поредица от цели, докато наземните сили настъпват към Номонхан.

Следва бърза ескалация. Частите на Червената армия в района са подсилени с войски от Трансбайкалския военен окръг, както Жуков е поискал след пристигането си на 5 юни. Главният проблем пред съветските сили е, че оперират на повече от 650 километра от най-близкия железопътен възел; това изисква огром­ни логистични усилия и налага да се използват камиони по черни пътища в толкова лошо състояние, че пътят отнема общо пет дни за отиване и връщане. Това ужасно затруднение поне подлъгва японците да подценят боеспособността на силите, които Жуков събира.

Те изпращат в Номонхан 23-та дивизия на генерал-лейтенант Комацубара Мичитаро и част от 7-а дивизия. Квантунската армия настоява за сериозно увеличено въздушно присъствие в подкрепа на войските си. Това предизвиква загриженост в Токио. Императорският генерален щаб изпраща заповед, с която забранява ответните удари и съобщава, че един от техните офицери ще отиде на място, за да докладва за ситуацията. Тази новина дава подтик на квантунските военачалници да осъществят операцията, преди да успеят да ги спрат. Сутринта на 27 юни те изпращат своите въздушни ескадрили да нанесат удар срещу съветските бази във Външна Монголия. Това предизвиква гнева на генералния щаб в Токио, който изпраща серия заповеди, забраняващи каквато и да е активност във въздуха по-нататък.

През нощта на 1 юли японците предприемат щурм през Халхин Гол и завземат стратегическа позиция на един хълм, откъдето заплашват съветския фланг. След три дена тежки боеве обаче Жуков накрая ги изтласква обратно през реката с танкова контраатака. След това окупира част от източния бряг и започва своята голяма заблуждаваща маневра – нещо, което в Червената армия наричат „маскировка“. Докато Жуков тайно подготвя голяма офанзива, неговите войски създават целенасочено впечатление, че формират позиционна отбранителна линия. Изпращат се зле шифровани съобщения с искания за още и още материали за блиндажи; по високоговорители се излъчва шум от машини за набиване на пилоти; раздават се щедри количества брошури със заглавие „Какво трябва да знае съветският войник в отбрана“ с намерението някои от тях да попаднат във вражески ръце. Междувременно под прикритието на нощта Жуков докарва танкови подкрепления, които остават скрити. Неговите шофьори грохват от изтощение, докато докарат достатъчно боеприпаси за офанзивата по ужасните пътища от железопътния възел.

На 23 юли японците отново атакуват фронтално, но не успяват да пробият съветските позиции. Самите те имат проблеми със снабдяването, което означава, че трябва пак да изчакат известно време, докато бъдат готови да предприемат трета атака. Не знаят обаче, че войската на Жуков вече е достигнала 58 000 души с близо 500 танка и 250 самолета.

В 5:45 ч. на 20 август, неделя, Жуков започва своето изненадващо нападение – най-напред с тричасов артилерийски обстрел, а после с танкове и самолети, както и пехота и кавалерия. Жегата е страшна. Разказват, че при температура 40 градуса картечниците и оръдията се запушвали, а прахолякът и пушекът от експлозиите скривали полесражението от погледа.

Докато съветската пехота, която включва три стрелкови дивизии и една парашутна бригада, се сражава упорито в центъра, за да задържи по-голямата част от японските сили, Жуков изпраща своите три бронетанкови бригади и една монголска кавалерийска дивизия да ги обкръжат отзад. Сред неговите танкове, които прегазват с висока скорост един от притоците на Халхин Гол, има машини Т-26, които са били използвани в Испанската гражданска война в подкрепа на републиканците, както и много по-бързи прототипи на бъдещия модел Т-34 – най-ефикасния среден танк от Втората световна война. Остарелите японски танкове нямат шанс срещу тях. Техните оръдия нямат бронебойни снаряди.

Японската пехота, макар и да не разполага с ефикасни противотанкови оръдия, се сражава отчаяно. Лейтенант Садакаджи с изваден самурайски меч се нахвърля срещу танк, който го прегазва. Японските войници продължават да се бият от своите блиндажи и причиняват тежки загуби на нападателите, които в някои случаи докарват танкове с огнехвъргачки, за да се справят с тях. Жуков не се разколебава от собствените си загуби. Когато главнокомандващият на Трансбайкалския фронт, който е дошъл да наблюдава сражението, му предлага да спре офанзивата за момент, Жуков срязва безцеремонно своя висшестоящ. Казва, че ако прекрати атаката и я започне наново, съветските загуби ще бъдат десетократно по-големи „заради нашата нерешителност“.

 Въпреки твърдата решимост на японците да не се предават остарялата тактика и въоръжение на Квантунската армия довеждат до унизително поражение. Силите на Комацубара са обкръжени и почти напълно унищожени в продължително клане, което взема 61 000 жертви. Убитите червеноармейци са 7974, а ранените – 15 251. На 31 август сутринта битката приключва. Докато се води сражението, е подписан нацистко-съветският пакт в Москва, а по времето, когато боевете приключват, германските войски се трупат по границата с Полша, готови да поставят началото на войната в Европа. Отделни сблъсъци продължават до средата на септември, но Сталин решава, с оглед на ситуацията в света, че ще бъде разумно да приемат японските искания за примирие.

Жуков, който е пристигнал в Москва с опасението, че ще го арестуват, при връщането си в столицата получава лично от Сталин златната звезда на герой на Съветския съюз. Неговата първа победа, светъл момент през един ужасен период за Червената армия, има далечни последици. Японците са потресени до дъното на душата си от това неочаквано поражение, което, от друга страна, действа окуражително на техните китайски противници – както националисти, така и комунисти. В Токио фракцията за „удар на север“, която иска война срещу Съветския съюз, претърпява голям неуспех. Във възход е групата, която подкрепя „удар на юг“ и в която флотът има водеща роля. През април 1941 г., само няколко седмици преди началото на операция „Барбароса“, германското нахлуване в СССР, за ужас на Берлин ще бъде подписан съветско-японски пакт за ненападение. Накратко, битката при Халхин Гол оказва голямо влияние върху взетото впоследствие от Япония решение да тръгне срещу колониите на Франция, Холандия и Великобритания в Югоизточна Азия и дори да нападне САЩ в Тихия океан. Произтичащият от същото събитие отказ на Токио да нападне Съветския съюз през зимата на 1941 г. ще изиграе решаваща роля за гео­политическия обрат във войната – както в Далечния изток, така и в борбата на живот и смърт, която Хитлер води със Съветския съюз.