''Ала-бала-ница'' – едно ново приключение за малки и големи

Писателката Силвия Валентино представя дебютния си самостоятелен роман

Каква е връзката между броеницата „ала-бала-ница“ и гръмотевиците и светкавиците? А как се играе на „ръбче“ и на „кутия“?

Най-новото попълнение в колекцията с издания за деца на „Ентусиаст“ връща читателите в 80-те години на ХХ век, а деветгодишната Лили ще ги поведе на чудна разходка из улиците на Варна.

„Ала-бала-ница“ ще запознае децата с игрите от близкото минало, а родителите им с умиление ще си припомнят за стрелянето с прашка, скачането на ластик, вечно ожулените колене и топлите дни, неусетно преминали в безброй забавления. А илюстрациите на Лада Янкова ще пренесат малките читатели в детството на техните майки и бащи.

Силвия Валентино е родена във Варна. Тя има три висши образования – първите две са българска и английска филология, а през 2009 г. завършва магистърска програма по изящни изкуства в Сан Диего Стейт Юнивърсити.

Поради разностранния характер на академичната ѝ подготовка, в преподавателския стаж на Силвия Валентино влизат редица дисциплини в сферата на изкуството. Стихосбирката ѝ „Застишие“ е издадена в електронен вариант в „Литернет“. През 2018 г. книгата ѝ за деца „Приказка“ влиза в училищната програма като текст за анализ и разработка в читанката за 4-ти клас.

Дългите дни на лятната ваканция винаги носят букет от емоции. „Ала-бала-ница“ разказва точно колко пъстри могат да бъдат те. Още от самото му начало, лятото на малката Лили се оказва много по-различно от предишните – нейната най-добра приятелка Иги за пръв път я няма.

Докато тъгува за нея, Лили си играе с другите деца от махалата, чете книги, сблъсква се с квартални хулигани и помага на непознати.
В един буреносен ден, в който Лили и още няколко деца седят под балконите на блока, едно от момчетата разказва страшката за Черния човек. Когато бурята ги принуждава да се приберат по домовете си, Лили заварва своите родители с непознат мъж в черни дрехи.

Под влиянието на чутата история, в него тя припознава фигурата на Черния човек.
В „Ала-бала-ница“ се преплитат детското безгрижие, игрите и забавленията с част от отговорния и ангажиран свят на възрастните. Несъмнено това е история, изпълнена с вълнуващи преживявания и промени, които Лили със сигурност ще запомни.

Книгата ще бъде представена на 13 септември от 18:30 ч. в Книжен център „Гринуич“.

На 8 октомври в столичен парк „Борисова градина“ ще се проведе спортен турнир „Ала-бала-ница – игрите на мама и тате“, който е вдъхновен от книгата и посветен на игрите от детството на родители, баби и дядовци. Събитието е организирано в партньорство със столичен район „Средец“.

За художника
Лада Янкова е визуален артист, работещ основно в сферата на графичните медии и живописта. През 1999 г. завършва колеж за пластични изкуства „Проф. Н. Райнов“, а през 2007 г. се дипломира като магистър по специален плакат и визуална комуникация в Националната художествена академия.

Лада Янкова има участия в различни форуми, изложба на живопис във Виена и галерия Витоша, участие в две трианалета за театрален плакат, участие в „Биенале на илюстрацията 2020“ и др. Тя е носител на наградата в конкурса на UFI за 2016 г.

През лятото на 2021 г. прави самостоятелна изложба в галерия „Доза“ – НЕреално.
В момента Лада Янкова е креативен директор на Интер Експо Център в София.

Откъс от книгата:

ГЛАВА ПЪРВА, В КОЯТО РАЗБИРАМ,
ЧЕ МИ ХЛОПА ДЪСКАТА

Влакът за Велинград е нощен. В купето сме Маминка, дядо и аз, плюс чичко и леличка, които седят на отсрещната седалка. И питат как се казвам.
Всички все това питат.
– Как се казваш, мойто момче?
Не отговарям. Не съм момче! Нося панталони и косата ми е къса, защото онзи ден ходих на фризьор. И се подстригах на сасон. Това е френска прическа. Бях тръгнала да играя с Иги, когато видях снимката на витрината на бръснарницата. На нея имаше едни толкова красиви батко и какичка с къси, леко бухнали отгоре коси и аз веднага си пожелах да изглеждам като тях. Чичо Мечо, бръснарят, ме изгледа доста странно, като му казах, че искам да
ме подстриже така.
– Няма ли да ти се карат? Такава дълга коса...
чак до кръста…
– Няма, няма… – казвам му и сядам на стола.
– А парички имаш ли? – пита чичо Мечо.
– Амиии, нямам. Ама утре ще ти донеса! Ще кажа на нашите да ми дадат.

Това явно го успокоява, защото всички в махалата познават Малина и Васо, моите майка и татко.
След половин час излизам с най-красивата и бухнала къса коса на света. Като вървя към Иги, усещам

ГЛАВА ПЪРВА, В КОЯТО РАЗБИРАМ,
Влакът за Велинград е нощен. В купето сме Макак подскача над главата ми и се мърда от вятъра.
Оглеждам се във витрините под блока и влизам във входа. Иги живее на шестия етаж в блока до нас, а не в къща като мен. Пак нямам стотинка за асансьора, затова се качвам пеша. Иги ми отваря и в първия момент не ме познава. След това разбира, че съм аз, и казва:
– Ей сега излизам.
Казва „чао“ на баба си и поемаме надолу по стълбите.
– Много ти е хубаво така – казва Иги. – Кога се подстрига?
– Преди пет минути долу, при чичо Мечо. Това е сасон! Френска прическа. Ела да ти покажа картинката.

И тръгваме двете с Иги надолу по улицата. Истинското име на Иги е Иглика. Тя е най-добрата ми приятелка. Кръстена е на другата си баба, която живее в София. Ама аз ѝ викам Иги, защото ми прилича на Иги, а не на Иглика. Жалко, че Иги не може да дойде с мен във Велинград. Ама нищо. Дядо обеща
да ме научи да чета, докато сме там, нищо че той не е бил учител като Маминка, която сега е вече пенсионерка, ама още работи в училището в занималнята.

Преди е учила големите деца на математика, но сега вече работи само с малките следобед. А дядо много обича да чете и да решава кръстословици и ми каза, че като ме научи да чета и наесен тръгна на предучилищна, всички деца много ще се чудят.

Аз още не ги познавам тези деца, защото никога не съм ходила на предучилищна, но мисля, че много ще ми харесат. А като се върнем от Велинград, аз ще
науча и Иги да чете.