Валпургиева нощ
Гледаше го втренчено как сърбаше супата като издаваше шум, подобен на прасетата в кочините на иноверците. Демир я погледна сурово и изсумтя:
- Този път не си я съсипала, някой ден може и да се научиш да готвиш.
Йелдъз не отговори и прибра празната чиния от масата. После го попита дали да му носи ориза с гъби - любимата му гозба.
- Oткъде са гъбите, да не би да са от вещицата Сихирбаз?
- Не са, аз ги набрах – отговори жена му и го погледна с тревожния поглед на кошута, усещаща опасност.
Но Демир, 30-годишният дървосекач от родопското село Трънище, никога не бе имал нуждата да търси нещо в погледа на жена си. За него бе достатъчно тя да си знае мястото, както другите жени в селото, а останалото бе във волята на Всевишния.
Демир все пак не разбираше защо той така го бе наказал и не го бе дарил със син. Бяха минали цели 12 години, откакто бе взел Йелдъз и тя така и не можа да му роди дете, дори и една дъщеря не можа… Когато и да си помислеше за това, Демир стискаше юмруци, свиваше устни и усещаше гняв – не към Аллах, а към Йелдъз, към голямата синеока красавица, която се оказа ялова и почти безполезна за семейството му…
Жена му мълчаливо донесе храната, сложи я на масата и седна до мъжа си, като постави чиния и пред себе си. Демир се нахвърли върху ястието с шумни примлясквания.
- Тия горски печурки са наистина вкусни, не като миналия път. От кое място ги набра? –попита той с уста, пълна с ориз.
- Бяха в гората зад мелницата, отидох там веднага след дъжда. Това място само аз си го знам, отвърна Йелдъз като не откъсваше очи от Демир, докато той поглъщаше яденето.
Тя също започна да рови с вилицата в чинията си. Не беше гладна, но знаеше, че трябва да яде. Гъбите ухаеха ароматно, а подправките, които бе сложила, я бяха направили още по-вкусна – с малко карамфил, дафинов лист, бахар, мащерка, риган и босилек— гозбата бе удоволствие за сетивата.
Йелдъз наниза две малки парчета от гъбите и ги преглътна. Бяха много вкусни. После порови отново в чинията и пак опита. Не помнеше някога да е приготвяла това ястие по-добре. Обърна глава към прозореца и се загледа навън.
От планинските склонове, обгръщащи селото, най-после бяха изчезнали и последните преспи сняг. Гората се бе раззеленила и излязла от мъртвешкия си зимен сън. Вече цял месец скалният проход – единственият път към селото – бе отворен. Хората се бяха почувствали по-свободни и радостни. Като разкаяла се блудница, която търси прошка, пролетта най-после бе пристигнала и при тях - в най-откъснатия от света район на Родопите.
Само преди няколко часа, Йелдъз бе събирала гъби в гората. Тогава априлското срамежливо слънце обгърна тялото й с топлина, която душата й бе отдавна забравила. То меко погали слабите й ръце, светлата й гъста коса, докосна плахо лицето й и я накара да си свали връхната дреха.
Йелдъз се затича с разтуптяно сърце и се просна в буйната пролетна трева, отдавайки се на тази слънчева ласка. Почувства се почти щастлива. После бръкна в джоба на якето си. Оттам извади едно малко шишенце и отпи от кафеникавата течност. Баба Сихирбаз – Вещицата, която живееше в колибата навътре в гората, я бе научила да си приготвя тази отвара. Беше я научила и на много други полезни неща.
Йелдъз отпи и лицето й пламна, а пред очите й дърветата затанцуваха шеметен танц. Зелените им листа станаха шарени, ярки и искрящи, а пролетните цветя се превърнаха в красив копринен турски килим, какъвто бе виждала само на снимки. Тя почувства, че лети на този килим – високо в облаците, над върховете на планината – все по-далеч и по-далеч.
"Червената мухоморка, като я приготвиш добре, може и да се яде" – беше я учила баба Сихирбаз. Говореше напевно, сякаш й разказваше приказки, докато стриваше сушените билки и гъби в дървените си хаванчета. "Много хора мислят, че тази мухоморка е отровна, ама те нищо не знаят. Но най-ценното в тази гъба, освен че е много красива, е отварата й, защото тя може да отвори, макар и за кратко, вратите към рая" – Йелдъз си спомни с усмивка думите на Сихирбаз, докато се наслаждаваше на ефекта на отварата.
Вещицата рядко се появяваше в селото – обикновено идваше да продава билки, лечебни отвари и гъби. Не обичаше да говори с хората и бързаше да се прибере в гората. Понякога я търсеха за съвет за някоя болежка, а понякога я викаха да прегледа болно дете, макар че ходжата бе забранил на селяните да я търсят за лечение.
Вещицата живееше в гората от 40 години. Беше над 70, но никой не знаеше на колко е точно. Старите хора в селото разказваха, че е имала някога мъж, който се е поболял и набързо починал, докато бил млад. Никой не знаеше от какво. От тогава Сихирбаз жевее в гората. Повечето селяни я мислеха за луда, включително и ходжата.
Но вещицата познаваше добре билките и лечебните растения, затова някои мъже тайничко идваха при нея за ранилист –хайдушката билка от старо време, която дава сила след тежка болест. Тя ставаше за подагра и за жлъчка. Идваха при нея и за имел – срещу високо кръвно. Понякога преди здрач при нея се промъкваха и мъже, които я търсеха за левзея – билка, която помага при мъжка немощ.
Жените идваха най-вече за мехлеми и отвари от бял равнец, който успокоява болки след раждане и по време на месечния цикъл, идваха и за невен и жълт кантарион за стомашни проблеми, идваха и за маточина – против лош сън.
Някои жени я търсеха за отвара срещу нежелана бременност, но Сихирбаз ги гонеше от колибата си, защото не желаеше да се бърка в божиите работи. От друга страна помагаше на всички, които не искаха да зачеват. Смяташе, че това е право на всяка жена и че там Господ няма думата…
Йелдъз стъпи за първи път в колибата на Сихирбаз преди 11 години. Беше, след като Демир я бе ударил за първи път. Каза на вещицата, че синините по лицето й са от счупената врата на обора. Старата жена нищо не каза и нищо не я попита. Направи й мехлем от специални билки и й намаза лицето. Даде й също и треви, за да си прави успокоителна отвара, когато има нужда.
Следващият път Йелдъз се появи при Сихирбаз, след като Демир я беше ритнал в корема. Имаше силно кървене и тогава вещицата я попита ядосано:
- Това също ли е от вратата на обора? Ако е от нея, омитай се оттук и отивай при ходжата да те лекува!
Тогава Йелдъз й разказа за Демир.
- Той знаеше ли, че чакаш дете, когато те удари в корема?
Йелдъз поклати отрицателно глава и се разплака.
- Не бях му казала, защото самата аз не го исках това дете и не му се радвах. Беше ми все едно…
Вещицата й даде кръвоспиращи билки и билки срещу треска. Подхвана я през кръста и я отведе при родителите й, като им каза да извикат лекар от града и никога да не връщат дъщеря си в дома на Демир. Но те не я послушаха и след като Йелдъз излезе от болницата й казаха, че трябва да се върне при Демир, защото той е разбрал грешката си.
"Никой в селото не знае какво се е случило. По-добре опитай да живееш в мир със семейството на мъжа си, защото хората ще започнат да говорят, а ние не искаме такъв срам", беше казал баща й, преди да я прати отново при съпруга й.
И така започнаха да се нижат годините - сиви, еднакви и безпросветни. Йелдъз помагаше на тютюна, грижеше се за кравите, работеше в градината и шеташе из къщата. Опита се да се радва на малките неща в живота и да не обръща внимание на избухливия характер на Демир.
Години наред си обещаваше, че няма да продължи да живее с него още дълго, но така и не намери сили да избяга. Нямаше пари, а и нямаше при кого да отиде в големия град. Село Трънище беше нейният капан, от който тя не знаеше как да излезе.
Много години минаха от първа й среща с вещицата и постепенно тя стана най-близкият й човек, като посещенията при Сихирбаз се превърнаха в най-хубавото нещо в живота на Йелдъз.
Тя я учеше за лечебните свойства на гъбите и растенията. Учеше я също и за отровите, които те носеха. Сихирбаз научи Йелдъз на свойствата на татула и семената му, които правят хората луди и ги убиват. А при нужната доза, я научи как да го използва, за да влезе в света на сенките и виденията…
Разказа й и за бясното дърво – красивият и ароматен див люляк, който е страшно отровен. "Бясното дърво ще ти изгори кожата, затова колкото и да е красиво и да мирише добре, не се приближавай до него! Зокумът, (на който учените хора казваха "олеандър") също е много опасен. Някои болни и стари хора, които не искат повече да бъдат на тази земя, понякога си стриват зърна от зокум", въздишаше вещицата…
Най-опасно бе лудото биле-беладона. Обаче ако се направи правилната доза, можеше да се влезе в приказен свят, в който малко хора са влизали. "Но ти стой далече от лудото биле!", съветваше я Сихирбаз.
"Трябва човек да е много глупав, за да се отрови с гъби и да умре", продължаваше вещицата. "Чудя се защо всяка година има толкова много смъртни случаи с гъби."
Йелдъз знаеше за най-отровната гъба – зелената мухоморка, която най-често се бърка с печурка. Знаеше, че най-сигурният начин да не се объркат двете гъби е да се гледат пластините им - на печурката са розови, а на мухоморката бели. Имаше и много други отличителни белези, но тези, които се тровеха не си правеха труда да ги научат.
Баба Сихирбаз й бе разказвала, че зелената мухоморка е най-коварната гъба, защото като се изяде, болките се появяват много часове по-късно, след ден-два. Освен това, тази гъба е божествено вкусна и затова никой, който я яде, не разбира, че тя носи смърт. А смъртта от тази гъба е страшна! "Не пожелавай смърт от зелена мухоморка дори и на най-големия си враг!", говореше й вещицата.
***
Йелдъз отмести поглед от прозореца в стаята и продължи да наблюдава как Демир дояждаше храната си.
- Ще отида да нахраня животните, каза тя. Демир не й отговори и продължи да мляска, като обираше остатъците от гъбите в чинията си.
Младата жена отиде в обора и се облегна на стенатa. Много сълзи се бяха излели от очите й през годините, толкова много, че ако ги беше събрала, сигурно щяха да завъртят старата воденица на края на селото. Но само след няколко часа мъките й щяха да свършат…
На следващия ден по новините казаха, че в село Трънище младо семейство се е натровило с гъби. Починал е млад мъж. Съпругата му също се е била натровила, но без опасност за живота.
Йелдъз изключи телевизора в болничната си стая и се усмихна. Беше изяла от зелената мухоморка точно толкова, колкото трябваше.
Беше 30 април и зимата най-после бе свършила. Денят бавно се стопяваше в здрача, топлият вятър насити вечерта с мирис на люляк и свежа трева. Слънцето изчезна, оставяйки след себе си само алена бразда на хоризонта. Започваше Валпургиевата нощ.
*Йелдъз на турски значи звезда, *Сихирбаз – магьосница, *Демир - сила
