Ваклуш Толев: Пътят на целостта между човека и Бога вече е даден
От Лияна Фероли
Постига се чрез вяра и себенадмога, чрез стремеж да бъдеш, а не да имаш.
Новото учение на Мъдростта, в което Олтарът става знанието, ще тръгне от нашата страна.
Преминалият с голям интерес у нас и в чужбина документален филм „Ваклуш” на известния наш режисьор и сценарист Николай Василев беше показан и в Кърджали. Той беше и най-гледаният документален филм на „София филм фест - 2023”. Филмът е посветен на 100-годишнината от рождението на известния наш духовен деец, лидер на Общество Път на Мъдростта - Ваклуш Толев, извел Учението на Мъдростта, което дава на света за пръв път някои духовни идеи, доктрини, категории, понятия, като „няма страдание, има развитие”, "злото е нееволюирало добро”; "човекът е бог в развитие"; „няма враг, а „събожник” (виждащ Бога в другия); „Съсътворител” (съработник на Бога) ; „правата на душата”; „чуждата вина не е наша невинност”; „свободата не е въпрос на измерение, а на поносимост”; „истинското творчество e вид себекръщение”... Като „Доктрината на Духовните вълни”; „Седемте Лъча на Мировото Съзнание” и др. Ваклуш /от санскрит - "висша духовна сила/ казва, че започват епохални промени, в които дори смъртта ще стане добродетел. И щом новото е вложено в нас, приложността ще го извика на живот, но след много приковавания, с които отработваме кармата си. И в този път най-много ще ни помагат чистотата и свободата от страх.
Ваклуш Толев е роден в пловдивското село Поповица на 7 януари 1923 г., (Рождество Христово по стар стил). Учи право в Софийския университет, но след 9 септември 1944 г. e изключен по идеологически причини. Изправен е пред Народния съд за възгледите си и офицерския си чин в българската царска армия. Осъден е на доживотен затвор и е изпратен в лагера в Белене, престоява и в почти всички затвори в страната. На 28 години, в кърджалийския затвор, преживява духовно пробуждане. Намира начини да изучава различни езици, както и да пише поезия, драми, философски есета. Освободен е след приетата амнистия за политически затворници през 1956 г. Излиза не с огорчение и желание за отмъщение, а с нови духовни идеи за бъднина и за единение на народа ни.
След освобождението му е в чести сблъсъци с репресивния апарат на Държавна сигурност. Следен е и е задържан многократно, трудно успява да си намери работа и да се задържи на нея. Но успява да кандидатства и да завърши само за 18 месеца богословие в Духовната академия в София. След това работи като библиотекар в Пловдивската митрополия. Започва да работи и по осъзнатата си духовна мисия, изнася публични лекции в цялата страна, води курс по История на религиите в Пловдивския и Софийския университети. Основава школата “Път на Мъдростта”. Лекциите му се публикуват в списание "Нур"(Нетленна светлина), отразяващо българския исторически дух. Издава и няколко книги: “История и теория на религиите” в три тома; “Духовните дарове на България” в два тома; “Седемте Лъча на еволюцията” - един нов поглед върху езотеричното знание; “Беззаветен Завет”; стихосбирката “Разпилени бисери” и др.
Преди доста години направих няколко интервюта с Ваклуш Толев, но сега, по случай 100-годишнината от рождението му, реших да подбера от тях някои особено актуални за съвремието негови прозрения.
Един ден, г-н Толев, Потокът на изреченото и писаното слово достига ли до Океана на Целостта?
- Човек не може да осмисли живота си извън нея. Всеки поток, обречен не на цели, а на служение, стига до Океана. А с него и този, който не служи само на личния си човешки олтар, а на всеобщия. Така всичко служи на единството между Бога и човека. Това винаги ме е водило и в моето пътуване към Целостта.
Какво най-вече искате да изрази Словото във вашите трудове и особено книгата ви „Окултни школи и мистични учения”?
- Най-общо, да одухотвори вътрешния свят на докосналите се до него, да разгръща духовния им потенциал. А „Окултни школи и мистични учения” има за задача да потвърди онова, което е и в първата й част - „История на религиите”, чийто извод е, че религията е неизбежният път на човешката култура. Защото така както Бог не се доказва, а се живее, така и културата не отразява, а променя духовното развитие. За еволюцията на човешкото съзнание са нужни такива опорности, каквито са сетивата за езотеричното, за целостта на съзнанието, за освобождаването от присмеха на невежеството и знанията, необходими за съвършенството на човека.
А това, навярно, е единственото неконюктурно знание…
- Логично е всяко знание, получено от очи, ум и сърце, да е преходно. А на голямото вътрешно знание, което е усмивката на мъдростта, са му нужни не само вяра и будност, но и прозрение, вътрешо откровение и интуиция. Тази усмивка, дадена от Божеството и пробуденото трето око, идва при нас и с помощта на езотеричната литература, която дава това, което очите и умът не могат.
Това знание помага ли ни да преосмислим трагизма, който преживяваме сега?
- Трагедията на нашето време е в това, че човек не може да се освободи от натрапената му от юдаизма идея за страданието, от идеята за грехопадението и възкресението само вследствие на праведността. Но човеците са богоосезаема необходимост и трябва да разберат, че същината на Христовото учение се състои не в трагизма, а в развитието. Трагизмът е най-добрият реактив, с който се разрушава, надскача довчерашното.Затова той не трябва да се счита за обидно поведенеие на страдащия, а за един голготски път на обожествяване.
Всички търсят Бога, но сектите, със своя фанатизъм, повече пречат, отколкото помагат за това…
- Който има само една валенция, казва, че има само един елемент. Така и сектите взимат една част, един сектор, един лъч от универсалното учение, от която и да е религия. Педесятниците взимат само един епизод от учението и живота на Христос и отделят само един кей в голямото и цяло езеро, където има място за всичко и всички. А само с една лодка не може да се стигне до Океана, който е пълен с много „кораби”. Не може да се осакатява цялостното Христово учение, да се взима само един негов лъч и да се проявява нетолерантност към другите, само защото не изповядват вашата религия. Това е ужасът на фанатизма и на сектите у нас и в света.
Вярвате ли в едно бъдещо религиозно помирение?
- Това е безспорният път на развитие. И Христос беше отричан, имаше и политеизъм, един многоезически свят с много божества, но днес има няколко милиарда християни. Но пък и те, от своя страна, започнаха да се различават. Но не в религията е грешката, а в съзнанието, което може да я приеме и приложи. Едно ограничено съзнание си създава един епизод от нея за олтар, вместо да търси пътя към Целостта, в която има място и за новата вълна на Мъдростта, а тя ще тушира отрицанията и конфликтите. Но за цялото земно кълбо една мирова религия трудно може да се формира, защото някъде по него има пещерно съзнание, а другаде - прозрение и живот в космичната цялост.
В тази посока може ли да помогне изучаването на религията в училище? Какво е мнението ви за неделните училища?
- Задължителното вероизповедание, което не е вътрешна потреба, после води до освобождаване от него. Възпитанието чрез морал трябва да се смени чрез познаването що е добро и зло, върху него ще са построени и бъдещите религиозни формации, именно то ще води до отговорността за обожествяване. А неделните училища, тъй като са привилегия на църквата, не могат да поддържат постоянството, каквото би могло училището. Те нямат успех, защото обучението в тях е примитивно и банализирано. Едно букварче вече не може да бъде достатъчно, защото културата на нашите деца сега е сто процента по-мощна. Затова би трябвало да се търсят други пътища и начини за такова обучение.
Вие къде ги виждате?
- Първо, човекът трябва да се освободи от схоластиката, че религията е глупост. В съзнанието на младото поколение лежи нагласата, че тя нищо не им дава. Защото направеното в тази посока досега е само външно, без да се докосне душата на младия човек. И тук е нужно апостолство. Но Църквата сега не върши апостолство, тя чака хората да отидат при нея. Обучението трябва да се изчисти и от така ограничаващия го фанатизъм.
Твърдите, че един от белезите на събуждащата се вече висша духовна сила в нас, е промяната на човешката ДНК и на кръвните групи. Че след тази промяна човек няма повече да боледува, ще надмогне и глада си, съня и пола си…
- Да, предстои ни едно истинско възкресение, една вътрешна духовна пробуда. Тази битка ражда мир с Път, който носи подвиг. Очакват ни епохални промени както в човека, така и в заобикалящия го свят. Тъй като новите дадености ще дават ново съзнание. Новата нравственост ще промени биологията на човека. Ще изчезнат дори и кръвните групи. А когато мярката се смени, наказанието се сменя с грижа, с благодарност. Обидата, безразличието, отмъщението се сменят с благодат. Смирението вече няма да е обредна добродетел, а ще стане духовна култура. Вълната на Мъдростта ще смени дори и растителния свят. Надмогата над хляба ще означава не хляб, омесен с мисъл, а глад за хляба на Мъдростта. Сънят също като обред на човека в земното поле, който не е същност, ще отпадне.
Половата енергия пък от идея за възпроизводство ще премине в идея за Сътворителство. Когато човекът одухотвори своята материя, половата енергия няма да се хаби по познатите досега начини. Изобщо всичко ще върви по посоката не на отричането и отхвърлянето, а на надмогването, овладяването. Не е нужно старото да се убие, а да се остави памет за него, за да има йерархия на усвояване в познанието. Затова онова, което си отива, трябва да си го изпратим. А Пътят на Целостта между човека и Бога вече е даден. И той се постига чрез вяра и себенадмога, чрез стремеж да бъдеш, а не да имаш. В него дори чуждата вина няма да е наша невинност.
Вероятно, Учението на Мъдростта ще научи човека и как да постигне това Единение със себе си, с Бога вътре в него…
- Щом като тази Цялост е заложена в човека като даденост, тя сама се развива и сама се коригира, утвърждава се и се осъжда.Учението дава на човека знанието за прощение с невежеството, което толкова дълго е пречило на планетната ни култура и неговият ужас е бил по-лош от престъплението. Учението на Мъдростта е служение на Целостта и сега извежда на пръв план закона за Еволюцията като един от най-съществените въпроси на знанието. Казва, че Еволюцията е безжалостна, носи страдание, водещо до развитие, но и постепенност, поносимост… Че на такава болка трябва да се благодари, защото тя просвещава и освещава.
Засега, обаче, всичко изглежда много безнадеждно. Дори искащите чрез протести промяна, не си представят как тя ще стане…
- Да, сега, когато още няма събудена отговорност, все още невежеството е ръководеща сила. Защото решаващите съдбите ни в духовно отношение са с основно висше образование, както обичам да казвам шеговито. Но това са все съпровождащите ни еволюционни необходимости. Протестите не могат да променят статуквото, тъй като няма все още подходящи личности за водачи, няма и идеи за бъднина, за единение на народа ни. Не е достатъчно само да изискваме от другите идейно-национална принадлежност. Ако всеки я чувстваше в себе си, той оставя в нея името си и така я повдига вибрационно. Нужна е свобода от страх, понеже страхът е формула за обезбожаване, дори и за обезчовечаване. Не трябва да отидеш някъде поради принуда или за благо. Това ще бъде съображение, а не така нужната ни свобода, която е вложената в душите ни йерархия.
И все пак, не трябва да се отчайваме, защото надеждата е преддверието в храма на Духа. Трябва да вярваме, че щом новото е вложено в нас, приложността ще го извика на живот. Твърдо убеден съм, че след по-малко от 100 години смъртта ще бъде добродетел, защото тя е вратата към възкресението, но то идва след много приковавания, с които отработваме кармата си. В този път много ще ни помагат чистотата и свободата от страх. Именно чистотата не позволява да се създава най-ниската и най-задържаща развитието вибрация на страха.
А и България е школа за духовно възмъжаване, много хора отвън ще се стичат към нея, както и много души ще се прераждат тук. Защото новото учение на Мъдростта, в което Олтарът става знанието, ще тръгне от нашата страна. Затова и руският академик Лихачов, който е прероденият Йоан Екзарх, авторът на „Шестоднев“, казва, че България е духовната лаборатория на света. Че българският народ и българската държава са Духът на света.
Може би, голяма роля за това ще изиграят и идващите нови поколения. Но готови ли сме да ги посрещнем, след като често са с променена ДНК и медиците още броят хромозомите им и стряскат родителите им…
- Детските лекари, които ги посрещат на земно ниво, са най-отговорни за тяхната адаптация, но не могат да видят в тях огнената субстанция, това е въпрос на бъдещето. Но при настъпващата сега тотална промяна, това е само част от новата картина на света. В бъдеще дори няма да има кръвна картина, защото човекът ще стане събожник, който носи едни съвсем други характеристики. Изпитанията пък на родителите в тези случаи не са беда, а възпитание в жертва. Когато децата имат някакви „нарушения“, това изисква от нас по-друго отношение. Трябва да дадем повече време, грижи и внимание. Родителите имат, обикновено, погрешни схващания, че това е наказание.Те още не знаят, че проявената за тези деца грижа е награда. Всеки човек си идва тук на земята с всичкото, което му е нужно. И ако родителят още не е събуден, то поне това, което го праща тук, е будно. Но и това предстои да бъде научено.
И все пак, хората трудно могат да се подготвят за поносимостта на своята Божественост. Усещат само болката на тялото, но не и болката на Бога в себе си, Който иска да се освободи от човека.
Вашите съвети, насоки и пожелания с оглед идващата нова епоха?
- Мъдростта да води дните на вашето служение. Тази, която не наказва, а освобождава и опазва душата от посегателства. И да не се обръщате назад в чувството на несигурност, да не насищате глада си само с трохите от трапезата на Мъдростта. Да укротите в себе си поданиците - желанията и мислите. И да вдигнете чашата на всепричастието, за да можете да кажете, че сте Синове Божии. Но затова се иска жертвена дързост. Сега дързостта е да счупим черупката на довчерашното, за да вземем плода на Мъдростта. Защото точно дързостта прави човека мъдрец, мъдреца прави Учител, а Учителя - Син Божий.
Но и сега всичко е на мястото си, не трябва да забравяме, че Бащата не може да загуби сина Си - синът е, който Го губи. В Бог човек се не губи, защото той е в Него. И да не забравяме, че т.н. „зло“ е с ограничено време. А свободата от зломислие е осъществен дар на Любовта.
Така че, каквото и да става, във всички случаи, всеки човек си остава дете на Небето, което има правото да се обособи и да отговори на своето предназначение.
Интервюто взе: Лияна Фероли
