Лияна Фероли на 75: Душата ми е стихнал стих пред величието на Извора пречист

Творчеството е свобода, проявление на душата, затова творецът остава винаги извън всякаква система.

Поетесата-журналистака Лияна Фероли закръгля 75 лета на 3 август. Лъвицата е родена в с. Пастра, в полите на Рила планина. Израства в Рилския манастир. Завършва Институт по култура в Благоевград и културология в ПУ “Паисий Хилендарски”. Омъжва се в Кърджали, има две деца и две внучета. Работи в южния град повече от 30 години в областта на културата и поддържа с голяма отдаденост пламъчето на духовния живот. Занимава се с литература и журналистика. Има интереси в областта на свръхсетивното и метафизичното. Сътрудничи на издания с такава насоченост.

Автор е на 4 книги с мистична лирика: “Адорация”;,Адорация -2” “Всяко възкръсване”; “Светловедение”, както и на сборниците “Ябълки на олтара”, в три тома, със стихове, есета, литературни отзиви, интервюта, дневници.Както и на културологичното изследване “Културата като култ към Светлината. Иновационни аспекти в културата”. Член на СБП. За 75-годишния си юбилей подготвя сборника „A,more„ със стихове и есета.

Лили, доколкото знам от теб, отдавна очакваш 75-годишнината си, свързана с числото 12 на един завършен цикъл…

- Да, изразила съм го в стихчето си „Дълго” така:

Дълго събирах огнените кълнове на Светлината 
и запълвах с тях всяка фибра, всяко атомче на плътта…
Дълго събирах меда от тичинките на духовните цветя…
Дълго се смирявах и смалявах до точицата на взрива, 
за да се приготвя за обединяването на дух, душа и тяло…
И от тази Цялост да изкласят , изхвърчат първите 
златно блестящи парашутчета - стръкчета, стихчета -
въззрения, възнамерявания, въздвижения - възкресения…

И от доста време се настаних трайно, уверено и с доверие къв Провидението в това състояние на пълнота и хармония, което превърнах в поклон пред Твореца, задето ми позволи и насърчи - търпеливо и изкупително - да се възкачвам и да слизам по клоните на Дървото на Живота.

Сигурно това е един много силен сърдечен трепет…

- Да, познах трепета и на огъня, и на леда, да “умирам” и възкръсвам, да разбера, че докато съм чакала Бог, Той ме е чакал много повече от мен, че е оставял само един чифт стъпки в “пустинята” на жаждата ми, защото тогава ме е носил на ръце. Да, усетих как Дъхът Му, изпълва всичките ми клетки и фибри с мя-Ра-та на Божието горение, което е “вяра и търпение”, както казвам в свой стих. И сега, повече отвсякога, тръпката на трепета е уталожена, успокоена, като стихнал стих пред величието на този Извор пречист в душата ми. 

С встъпването си в тази толкова важна за теб годишнина какъв важен извод направи за себе си?

- До неотдавна имах някакви съмнения, че не съм последователна в своите търсения, граничещи дори до залитания. Но едва напоследък, почувствах някакъв полъх на освобождение от всичко, до което съм се докосвала - пускам го да си отива, неслучайно, е било и е изиграло някаква роля в живота ми. Нали нищо не е наше и трябва да се освободим от усещането за привързаност и собственост, защото тъкмо то е нанесло най-големите беди. Особена утеха ми даде и осмислянето, че човешката душа е толкова голяма и всеобхватна, че едва ли може да се побере в една идея, в едно учение. Пък и нали всичко е в нас и душите ни са преминали през всички учения, религии и зодии, за да съберат нужния им опит.
 
Всички преминахме през много тежък период на изпитания. Той какви прозрения ти донесе?

- Отдавна ни е казвано, че пред лицето на смъртта изчезва всеки страх, защото приемаш неизбежното. И аз знаех колко важно е приемането на това, което е, че само то води до осъзнаване, до промяна на мисленето, на поведението. Освен това спестява, освобождава много потенциална енергия, която може да отиде за далеч по-градивни неща.

Но едва когато стигнеш до ръба на пропадането в нищото, осмисляш всичко в пълнота. Разбираш, че светът това си ти и няма нищо друго освен твоето съзнание, твоето вътрешно пространство. И от теб зависи с какво ще го населиш - с “бръмбари”, розови “зайчета” или с прекрасни “пеперуди”. 

Усещаш своите празноти и пълноти, своите излишества и недостици. Дори самото им разпознаване като такива вече е половин освобождаване, решение да останеш сам със себе си, със своята божествена същност, която е вечна и за нея животът и смъртта са двете стъпала към една и съща реалност - духовната. 

Какво беше и е още за теб творчеството?

- Едно постоянно външно и вътрешно, насън и наяве, съзерцание на красотата, възторг, преклонение пред нея, т.е. пред нейния Творец. Този неин подтик да изтвориш нещо е важен, той е мирисът, предхождащ цвета и плода. Важен е не крайният резултат, а самият процес, именно неговите вибрации променят “плътта” на материята. Това е прословутото “и Словото стана плът”. 

Творчеството не е за другите, най-малко пък има състезателен характер и трябва да се огласява с фанфари. За да си остане чистосърдечно, искрено откровение, не трябва да е обвързано с каквито и да било съображения, най-малко пък идеологически. В този смисъл смятам, че дори в християнското творчество, което е вид жертвеност на свободен човек, има пристрастеност, стигаща понякога чак до фанатичност. А това е доста обезпокоително. 

Защо тя ти е толкова далечна?

- Защото от нея започват всички беди, конфликти, дори религиозните войни. Бог никога не ни е разделял по раси, етноси, класи, касти, вероизповедания, но ние го правим. Така въставаме срещу Него. Най-порочното разделение е в тази илюзорна хегемония, това господство на едни над други хора (а българите са се чувствали свободни дори по време на робство).

Но, вероятно неслучайно, сме поставени да живеем в условията на противопоставяне, противоборство, на пълно разединение. Знаем как е започнала най-голямата разлъка на човека с Небето. Но защо е дръзнал да го направи? Може би поради интуитивното усещане, че първо е раздялата, а после идва срещата на по-високо ниво - на самоосъзнаването и себесътворяването.

Преди да се обединят, различните ни раздробени аспекти се обособяват специфично и после отново се събират в Цялото, за да го обогатят и обновят. Неслучайно, нашите предци, траките, са имали ритуал за разчленяване телата на Орфей, Озирис, Дионис на 14 части, за да не търсят в тях себе си, а Бог, Който наново ги обединява.

Кой е върхът, според теб, на творческото усещане?

- Много обичам т. н. писане, следващо потока на съзнанието. А може би няма друг начин на писане. Но понякога е толкова отявлен, че самите му “автори” се чудят как се е случило. Обичам съпротивата на текста, нещо да ми се дърпа, за да ме притегля повече към себе си. Затова, ако творецът се остави да бъде воден от душата си, той един ден ще се сдобие с крилата на т.н. “autopoiesis - нивото на самосъздаване и себесътворяване.
 
Защо творците стоят най-често далеч от матрицата на системата, не трябва ли да работят за нейното отваряне и обновление?

- Те са много чувствителни и раними същества. Преживяват болката на света като своя. Системата, със своето преклонение пред разединението, им носи много тъга и самота. Пък и те не са воини в традиционния смисъл на тази дума. Но осъществяват т.н. в Библията “добро воюване” - чрез думи, мисли, чувства, поведение. Творецът знае, че всеки миг от живота ни е чистилище и че издържалият изпитанието вече се е причестил.

Почти не участваш в конкурси, защо?

- Да, само няколко пъти, по настояване на приятели. Неслучайно, Октавио Пас вижда заплахата за литературата именно в наградите, в това, че поетическата съпричастност се превръща в политическа гръмогласност. Че дори неполемичните философски размисли в творчеството се използват за политически разпри. Става така, защото съвременните богове - идеологиите - са подозрителни към всичко, което е извън тяхната орбита. Защото всяка една система, бидейки полярна, е несъвършена и претендира за хегемония.

А художественото произведение не е боен заряд и не бива да служи на този или онзи. Затова все още берем плодовете на разделението на части, на различия, каквито всъщност няма. А творецът е носител именно на Целостта, в полезрението му винаги стои многообразието, откровението за живота и света. Той знае, че в самата природа на живота няма системност и пристрастност. Творчеството е свобода, проявление на душата, затова творецът остава винаги извън всякаква система, дори и да изглежда, че се съобразява с нея и спазва нейните правила.

Повлиял ли ти е в тази посока някой твой любим поет?

- Да, и това е E. E. Къмингс, който казва: “едно е химн на ангел и демон, а две е лъжливата тленност”. Убедена съм, че Животът и Човекът са едно, а не наполовина две. И те не са величини, а безсмъртното Дао. Че можем да реализираме нашето “Дуенде” - усещането за единение с живота и света.

Че в него бариерите падат, кръвта ни се съживява и носи непозната свежест, предизвиква и един почти религиозен екстаз. Именно това е мигът на влизането в “autopoiesis”, в който струи вътрешна светлина, любов, топлина, лъчиста енергия, свобода от безпокойство, от страх, тревога, недоверие, от униние, съперничество, зависимости, от важност и предубеденост... И най-вече - свобода от нетърпение да встъпим в така важното и нужно смирение.

Интервю на Божидара Ангелова
 

Лияна Фероли на 75 години: Творците имат голяма роля  в процеса на вътрешната пробудност. Със своя осъзнат изказ на ставащото и с вътрешното си откровение те го превръщат в служение, пресътворяващо света

Лияна Фероли (Лиляна Деликирова) е родена в село Пастра, в полите на Рила. Израсла е в Рилския манастир, учила е до 4 клас в него, работила е в  Националния историчeски музей.

Завършила е Институт по културата в Благоевград и културология в Пловдивския университет. Сега живее в Кърджали. Работила е по специалността си в Младежкия дом, в Профсъюзите и най-дълго като PR и завеждащ културно-информационната дейност в кърджалийската Регионална библиотека “Н. Й. Вапцаров”.

Като пенсионер, също продължава да се занимава с културна, обществена дейност, с литература и журналистика. Има интереси в областта на свръхсетивното и метафизичното. От дълги години е отговорник-администратор на фейсгрупите: „Групата на кърджалийските творци”, „Общински комитет „Васил Левски” и на „В началото бе Словото”.

Авторка е на пет книги с мистична поезия: “Адорация” /2000 г./; “Всяко възкръсване” /2004 г./; “Светловедение” /2006 г./; „Адорация-2”. През 2020 г. издава монографията си “Културата като култ към светлината”, която е един неин езотеричен опит за надникване зад ординерните представи за културата и върху нейните мистични проявления.

В нея помества и дипломната си работа - "Иновационни аспекти в културата" от специалността "Управление на културата" в ПУ. И тези аспекти, според нея, ще бъдат особено важни, сега, когато навлизаме в новата епоха на Огъня /Сатия Юга/, когато започва новата, огнена култура на сърцето, на еволюционното разширяване към безпределността.

Когато започна синтезът на огненото познание на Божествената Истина. Тази, която обхваща и факта, и предмета, и действието, мисленето, идеите, процесите. Която ще ни приобщава към разкриващите се вече тайни в културата, подтикващи душите към сливането им с Духа.

Авторка е и на сборниците  „Ябълки на олтара” в три тома със стихове, есета, критически отзиви, интервюта, дневници, които са определяни от нейните редактори Петър Анастасов и Иванко Маринов като болезнен стремеж към съвършенството. За своя 75-годишен юбилей подготвя сборника с поезия и есета „A,more”. Член e на СБП.  

Сътрудничи на в. „Родово имение” ; „Нов живот”;„Тракия”;  „Квантов преход” ; “Хасковска Марица” ; “Вестник за жената” ; “Новият пулс” ; „Словото днес” ; „Феномен” ;  „Психо” ; „Над 55” и др. Дълго време е кореспондент на органа на МОН в. “АзБуки”. Публикува и в сп. „Родопи”, „Везни”, „Факел”. Сътрудничи и на много електронни медии, като kardjali.bgvesti.net; Literaturensvit.bg; LiterNet; kulturni-novini.info; sbj-bg.eu; Highviewart; sbp.bg;  blitz.bg; portal 12.bg; konfederaciabgpisateli.com; meridian27 и др.

Любимите й теми са за словото, за творчеството като връзка, хармония между личната душевност и Божествената цялост, като създаващо духовни реалности, които са много по-истински и стойностни от физическите. И затова не се нуждаят от шумни реклами и фойерверки.

Любимият й жанр е интервюто. Интервюирала е много мъдри наши и почти всички кърджалийски творци. Има желание един ден да издаде книга с най-важното казано от тях. Смята, че ролята на творците е изключително голяма в процеса на вътрешната пробудност. Защото те превръщат голямото количество информация в творческо осъзнат изказ. И с вътрешното си откровение го превръщат в служение, което пресътворява света, освобождава го от страх, грях, от възмездие, от пустота, от догми, идеологии, доктрини.