Даяна на трамплина: историята на една последна снимка

Поредица „Принцесата, която не беше в приказка“ ·

Тя е най-сниманата жена на своето време. И все пак най-разпространяваната ѝ снимка от последното лято не я показва да гледа към нас. Даяна седи в края на трамплин, монтиран на борда на яхта, с тюркоазен цял бански, с наведена глава и спуснати над водата крака. Под нея във водата се полюшва спасителен пояс. Хоризонт почти няма, само омара и море. Няма Доди, няма синове, няма тълпа. Датата, която обикновено се посочва, е 24 август 1997 г. Седем дни по-късно тя загива в Париж.

Днес снимката живее втори живот в акаунтите в Instagram, посветени на историята. Публикува се с почти неизменния надпис, че е направена седмица преди смъртта ѝ, и събира хиляди харесвания и десетки коментари, повечето от които казват едно и също: „Тя знаеше.“ Надписът върши цялата работа. Без него това е кадър на жена на почивка. С него е предчувствие.

Затова тази снимка заслужава да бъде погледната внимателно, като произведение, а не като реликва. Тя разказва по-малко за Даяна и повече за нас: как един случаен папараци кадър се превръща в пророчество след нечия смърт. И най-неудобното: красноречивата самота в него е произведена от същия обектив, който никога не я оставяше сама.

Лятото на 1997 г. е лято на пренаписване. Разводът с принц Чарлз е финализиран година по-рано и Даяна е загубила титлата „Нейно кралско височество“. В януари тя минава през минно поле в Ангола, а кадрите обикалят света и дават лице на кампанията срещу противопехотните мини. През юни в Ню Йорк разпродава на търг 79 от вечерните си рокли. На 1 юли посреща 36-ия си рожден ден на празненството за стогодишнината на галерия „Тейт“. Тя все още е най-голямата знаменитост на планетата, но вече без институцията, която я пазеше и същевременно я задушаваше.

В този момент идва поканата на Мохамед Ал Файед, собственика на „Хародс“, да прекара част от лятото със семейството му в Сен Тропе. Приятелката ѝ Роза Монктън я съветва да откаже. Даяна приема и през юли заминава със синовете си за деветдневна почивка във вилата на Ал Файед. Принц Хари по-късно ще напише в мемоарите си „Резервният“, че всичко в онова пътуване е било рай. Там Даяна опознава и сина на домакина, филмовия продуцент Доди Ал Файед. Там е и яхтата „Джоникал“, а около нея, все по-близо, моторните лодки на фотографите. Кадрите с леопардовия ѝ бански от Сен Тропе са сред най-публикуваните от онова лято.

После всичко се ускорява. В първите дни на август Даяна и Доди прекарват няколко дни сами на „Джоникал“ край Корсика и Сардиния. Италианският фотограф Марио Брена ги открива и от стотици метри разстояние, с дълъг телеобектив, заснема прегръдката им. На 10 август британският „Съндей Мирър“ излиза с кадъра на първа страница под заглавие „Целувката“. Според публикациите само вестникът е платил на Брена 250 000 паунда, а с продажбите по света приходите му се оценяват на между два и пет милиона долара. Как точно е намерил яхтата, и до днес се разказва по различни начини: от щастлива случайност до теории за подшушнато местоположение. Самият Брена отхвърля последните като измислица. Години по-късно признава, че мисълта, че снимките му може да са подхранили лова на Даяна и Доди, го натъжава.

Този пазар трябва да имаме предвид, когато гледаме снимката с трамплина. През 90-те един ясен кадър на Даяна можеше да осигури старините на фотографа. Агенциите плащаха, вестниците наддаваха, лодките се множаха. В такава икономика е направена и онази снимка. Парадоксът е, че авторството на най-интимния ѝ образ от последното лято не е еднозначно установено. В архивите кадрите от онези дни на борда на „Джоникал“ се разпространяват с кредитите на различни агенции. Най-личният портрет на Даяна на практика няма автор, който да го е подписал.

Между двете пътувания с яхтата Даяна заминава за Босна, за да се срещне с оцелели от мини, а след това прекарва седмица в круиз из гръцките острови с Роза Монктън. Десет години по-късно, при британското разследване на смъртта ѝ, Монктън казва пред съдебните заседатели, че не вярва годеж с Доди да е бил предстоящ. Според нея Доди е бил по-скоро разсейване след раздялата с кардиохирурга Хаснат Хан. Други от обкръжението ѝ описват онова лято съвсем различно, като щастливо и влюбено. Когато гледаме жената на трамплина, гледаме човек, чието вътрешно състояние дори най-близките ѝ разчитат различно. Снимката не разрешава този спор. Тя просто ни позволява да изберем версията си.

В края на август Даяна отново е на борда. Яхтата минава по Лазурния бряг и италианската Ривиера и завършва пътя си в Сардиния. Снимката с трамплина е направена именно в тези дни, според повечето източници край Портофино.

Сега да я погледнем като картина. Вляво е бялата маса на корпуса с изписаното име на яхтата. От нея излиза хоризонталната линия на трамплина и разсича кадъра почти до средата. Фигурата е поставена в самия край на тази линия, там, където конструкцията свършва и започва празното. Омарата изтрива хоризонта, затова няма пейзаж, по който окото да се ориентира, а само синьо-сива пустота. Спасителният пояс във водата е детайл, който никой художник не би си позволил, защото е твърде буквален, твърде символичен. Тук е просто част от яхтата.

Има и техническа причина кадърът да изглежда толкова самотен. Телеобективът, с който работят папараците от лодките, сплесква пространството и изрязва контекста. Хората на палубата, бреговата линия, другите лодки, всичко, което би разказало, че Даяна не е сама, остава извън рамката. Самотата в снимката е отчасти оптичен ефект. Създадена е от разстоянието, от което е направена.

Тук е полезно сравнението с друга нейна снимка, която мнозина свързват с нея. През февруари 1992 г., по време на официалното посещение в Индия, Даяна сяда сама на пейката пред Тадж Махал, паметника на една голяма съпружеска любов. Чарлз е на друго събитие. Тогава тя знае точно къде са фотографите и точно какво ще прочете светът в кадъра. Това е образ, който тя сама построява. Снимката от „Джоникал“ е неговият негатив. Тя не е позирала, а е открадната от разстояние. И въпреки това се чете по съвсем същия начин. Визуалният език на Даяна е бил толкова силен, че дори кадрите, които не контролира, говорят нейната граматика.

На 30 август Даяна и Доди отлитат от Сардиния за Париж и отсядат в хотел „Риц“. Малко след полунощ, вече на 31 август, колата им, преследвана от фотографи, се разбива в тунела под моста „Алма“. Доди и шофьорът Анри Пол загиват на място. Даяна умира в болница няколко часа по-късно. През 2008 г. британските съдебни заседатели определят смъртта като незаконно убийство, причинено от грубо небрежното шофиране на Анри Пол и на преследващите автомобили.

Оттук нататък снимката с трамплина вече не може да бъде видяна такава, каквато е била на 24 август. Ролан Барт пише в „Светлата камера“, че във всяка снимка на човек, който вече е мъртъв, живее едно двойно време: това ще бъде и това е било. Катастрофата вече се е случила, а ние я гледаме как предстои. Именно това прави кадърът непоносим. Не нещо в лицето на Даяна, а знанието, което ние носим, а тя не е имала.

През 2023 г. шестият сезон на „Короната“ пресъздава сцената кадър по кадър. Елизабет Дебики излиза на трамплина в същия тюркоазен бански, а кадърът става плакат и билборд за сезона. Копието започва да се конкурира с оригинала. Днес част от зрителите, които виждат снимката в Instagram, вече са виждали първо нея. Образът, откъснат от автора си, от датата си и от морето около себе си, се превръща в универсален знак за меланхолия, удобен за споделяне.

А може би най-честното тълкуване е и най-простото. Жена на почивка сяда на ръба на трамплин и гледа водата: колко е топла, колко е дълбока, дали да скочи. Самотата, предчувствието, ръба между живота и вечността – всичко това добавихме ние, в седмиците и годините след 31 август. Снимката от „Джоникал“ не е последният портрет на Даяна. Тя е първият портрет на начина, по който оттогава насам я гледаме.

С тази статия HighViewArt започва поредицата „Принцесата, която не беше в приказка“. Започнахме от края, от снимката, която всички познаваме. В следващите части се връщаме назад: към любовите, които светът никога не остави насаме, към роклята, с която тя си върна собствената история, и към каузите, в които докосваше онези, от които всички се страхуваха. Завършваме с екрана и с „Короната“, която се опита да я възкреси.

Следващата част: Принцесата, която не беше в приказка