109 години от трагичната гибел на Яворов

„Аз не Живея – аз горя”. /,Две души”/
„Живота и смъртта крила ми са предвечни…” /”Песента на човека”/
„И аз те имам: радостта е скръб…” /”Родина”/

Чета Яворов и заедно с него потъвам в кладенеца на бездънното Синьо. В присъствието-пространство, в синята Празнота, събираща всичко в Едно. И небето, и земята. И деня, и нощта. И ада, и рая. И ангела, и демона. И радостта, и скръбта… И словото на звездите. С неговия ритъм, водещ към бездънното и устрелващо към невидимото във висинето.

А мъглата е само за прикритие на един невидим и безмълвен Взор - този на Подателя на всичко. Усещам се в него, но и негова. Дъхът Му прелива, прозира те, потапя те в дълбочината на интертекста, в който има небивала взаимност и обмен. Защото Словото му следва само себе си, бидейки вътре в себе си. А отвън изглежда като сън наяве в съня на живота…

Иначе как да се съчетае на пръв поглед несъчетаемото - като метафизиката и харамийството, любовта и смъртта, фикцията и действителността, земното и отвъдното, човешкото и свръхчовешкото, доброто и злото, непонятната боязън и душата пуста…Като романтичната мъгла и сивотата на гнева. Като синята мъгла на предутринта и тази, която се изпарява от тялото след смъртта. Като мистично съчетаните цветове и на зората, и на предмрака…

Яворов споделя със сестра си Мина, че имал тайнствени, зловещи явявания на Ботев, сякаш за да ги превърне в словесни по ботевски стилизации. А докато превежда от руски Лермонтовия „Демон” на по-голямата си сестра Мина до късно една вечер, “вижда” през прозореца момичета в бели дрехи да играят хоро. Но бил убеден, че без „Демон“ Лермонтов не би бил Лермонтов.

Константин Гълъбов пък описва странните пространствени и телесни емоции на Яворов, когато създавал “Хайдушки песни“, “Калиопа“, „Лист отбрулен“. Поетът признава пред него, че изпитвал някакво чувство на ритъм, на движение, на слизане, на люлеене, намиращо най-пълен израз в римите му.

Потънал в дълбока скръб, обвинен и унизен, Яворов написва пропитото с горест стихотворение “В часа на синята мъгла” в квартирата на “Витошка” и “Солунска”, където се връща, след като не успява да последва Лора в смъртта й. Посвещава го на трите деца на любимата си сестра Екатерина, които считал за свои внучета. С този стих той предугадил бъдещата нерадостната съдба на две от тях - Малина и Найден. 

В последните си дни, при втората, окончателна редакция на стихосбирката „Подир сенките на облаците“ /1914 г./, преименува прочутото си стихотворение “Стон” в “На Лора”, с което показва, че победителка в любовната драма между двамата е жената, извоювала сакрално място в гибелно ранената душа на поета. Така изпраща душата си с последен зов към нея...

Лияна Фероли
България - скръбна радост

„И аз те имам: радостта е скръб…” /П.К.Яворов/
Сега - ненавиждана с любов.
И любена с жестокост.
Това е то -
Съдбовност.
Непонятност.
Вековна неволя.
Кръговрат на светостта.
Орисана на вечно изкупление.
На вечно раждане,
Зреене,
Цъфтене.
На свето възкресение.
България - радост в скръбта.

България

Капка история –
съдба и сълза.
В бял разказ
и бяла река..
В бели църкви
и бели души -
Ти, моя крехка белота -
върху черната угар
изпепелена...