Умберто Еко: Разкрепостени католици и закостенели лаици

Стане ли дума за големите духовни трансформации, белязали края на ХХ в., веднага се посочва кризата на идеологиите – нещо неоспоримо, което размъти традиционните различия между дясно и ляво.

Не е зле обаче да се запитаме дали падането на Берлинската стена бе причина за краха, или само едно от неговите последствия.

Да вземем науката: трябваше да е изчистена от идеологически наслоения; идеалът за прогрес бе общ за либералите и социалистите (различна беше само идеята как да се ръководи този прогрес, в полза на кого, и в това отношение си остава за пример "Манифест на комунистическата партия" от 1848 г., в който се изразява възхита от постиженията на капитализма, като се заключава приблизително следното: "А сега тези неща ги искаме ние").

За прогресивни се считаха онези, които вярваха в техническия прогрес, а реакционерите подкрепяха завръщането към Традицията и непокътнатата Природа от миналото. Изолирани са случаите на "обратна революция", като този на лудитите, които се опитвали да унищожат машините.

Те не са оказали съществено влияние върху различията между двете крайности. Тези различия започнаха да се пропукват през ’68-а, когато се смесиха влюбени в стоманата сталинисти и деца на цветята, операисти, подтиквани от автоматизацията към отказ от работа, и пророци на освобождението чрез опиатите на Дон Хуан.

Сринаха се в момента, в който популизмът в стил Трети свят бе развят като знаме и от крайната левица, и от крайната десница, и сега сме свидетели на движения от типа "Сиатъл", в които се срещат неолудити, радикални защитници на околната среда, бивши операисти, лумпени и остриета, обединени срещу клонирането, "Биг Мак", генетичните намеси и ядреното оръжие.

Не по-малка бе трансформацията в противоположните позиции на вярващите и лаиците. Хилядолетия наред религиозният плам се асоциира с отричане на прогреса, отказ от светското, догматична непримиримост. Светът на лаиците, напротив, приемаше с оптимизъм промяната в природата, гъвкавостта на етичните принципи, радушното преоткриване на "други" духовности и примитивни идеи.

Разбира се, сред вярващите не липсваха позовавания на "земните дадености" (припомнете си Теяр дьо Шарден), а сред лаиците изобилстваха апокалиптичните нагласи, антиутопиите като тези на Оруел и Хъксли, докато научната фантастика ни поднасяше ужасите на едно бъдеще, завладяно от опустошителната рационалност на науката.

В крайна сметка обаче на религиозната проповед бе отредено да ни призове да помним какво ни очаква според християнската есхатология, когато удари последният час, а на лаиците – да славят с химни локомотива.

Наскоро състоялата се конференция на papa boys пък ни показва последната промяна, предизвикана от Войтила: маса млади хора, които приемат вярата, но ако се съди по отговорите им в интервютата от последните дни, са твърде далеч от фундаменталистки неврози, склонни са да престъпят предбрачните забрани, да преосмислят употребата на контрацептивите и дори на дрогата и всички са "за" дискотеките, докато светът на лаиците рони сълзи за звуковото замърсяване, за духа ню ейдж, който, изглежда, обединява неореволюционери, последователи на монсеньор Милинго и сибарити, привърженици на източните масажи.

Едва в началото сме, ще има тепърва да се нагледаме.

Умберто Еко, 2000

Из "Хроники на едно течно общество", издателство "Колибри"