Татуировка се заличава, минало - не

Може би най-дълбоко пазената тайна на човечеството е, че всъщност никой никога не пораства. И училището никога не е нещо просто минало и заминало, живяно и преживяно. Малко или много всички ние си оставаме там някъде – едни седемнайсетгодишни зверове, само дето вече не се налага да пушим тайно и малко ни е срам да се натискаме с гаджето по паркове и градинки. Нито на милиметър по-малко смахнати, но от работа, задължения, тичане, старание да изглеждаме улегнали и поумнели, сили не остават за старите дивотии. Поне не толкова често, но пък за сметка на това – далеч по-качествено.

Училището, мили мои, не е просто онова място, където някой се опитва едва ли не с крак да ти натъпче в главата някакви факти и имена. Училището те учи на много повече, но това няма как да го осъзнаеш, докато си там. Най-често го осъзнаваш в моментите, в които успяваш да изненадаш дори себе си с нещо, което не си подозирал, че е успяло да поникне в теб, защото не помниш да си го посадил. Посадило го е училището. То те учи на отношение най-вече. Отношение към хората, света, живота, бъдещето… Отношение към теб самия, ако щете.

Ако пък успее да те научи междувременно и да пишеш правилно, значи си взел максимума от него. Congratulations дето се вика! Понеже и да напишеш правилно „маЙчИнство”, „деТСки” и „здравейте” си е основна част от същото това отношение – към теб най-вече. Щото нали… да си грамотен няма да те направи по-малък кретен, но пък грамотният кретен понякога може да е почти секси, докато неграмотният е жалка картинка.

Сигурно така и никога няма да съм сигурна дали в гимназията ми харесваше или не. Тогава бях убедена, че дори на необитаем тропически остров, покрит с непроходима джунгла, в която бъка от отровни змии и неизвестни на науката паяци, е за предпочитане, но сега не бих се осмелила да го твърдя отново. А аз харесвам змиите.

М-не, учителите нямат почти никаква вина за това.

То като се замисля сега, и съучениците ми май нямаха такава… Какво да са ми виновни те, че аз просто не исках да съм там? Сега като искам да съм обратно там, а не мога, да не би някой да ми е крив?...

Та с годините човек осъзнава, че ония гадове, с които е имал късмета да дели една класна стая, май не са чак такива… гадове. Е, поне не всичките. Изключения винаги са възможни, нали… Но някогашните стипчиво кисели зелени ябълки днес са узрели и са добили приятната сладост на вече улегнали, утвърдени характери. И ако едно време си видял полагането на основите на техните характери, по другарските срещи вече ставаш свидетел на основния градеж, на довършителните дейности по изграждането на всеки като личност.

Да ви кажа, ние бяхме силен клас. Зарежи дисциплината – там никъде ни нямаше, няма какво да си кривя душата! Бяхме силни откъм амбиции обаче, заради което така и не успях да се отърся от усещането, че все някого трябва да догонвам, мамка му. А това си е стимул – дума да няма! За цял живот. (Или повод за депресия и самосъжаление до гроб – въпрос на… ами на същото онова отношение, което вече споменах, към теб самия и към другите.)

Не, нямам предвид онова комплексарско „Виж ме, копеле! По-добър съм от теб, по-напред съм от теб! Мога повече, имам повече. Завиждай!”. Защото ако ще да си издрапал до позицията „пряк наследник на Бил Гейтс”, пак има реална опасност да си изкачил погрешния връх, ако правилно ме разбирате. И да се окаже, че някой друг вече го е заел твоя мечтан връх, докато ти си преследвал чужди мечти и амбиции. И ти, в качеството си на „пряк наследник на Бил Гейтс”, по другарските срещи не намираш с какво друго да си вдигнеш увехналото настроение, освен с фантазии как надраскваш с ключ лъскавия таралясник на „оня кретен”, дето едва скърпваше тройките някога, а сега е хванал Господ за шлифера.

Говоря за друго. За стимула да не изоставаш от общата тенденция. Да не си издънката. Не става другите да са „нещо”, а ти да се чудиш на четиридесет кого да обвиниш за проваления си живот. Колективният дух те задължава да държиш къса дистанция с тези хора, с които три-четири години си споделял всичките си делници, че и някои празници. Те са ти най-верния коректив за реализацията в тоя скапан живот... или за провала. (Плюс едно-две камикадзета, които ти се водят може би най-добри приятели, но те са друга бира.) Ако не те е срам да ги погледнеш в очите по другарските срещи, значи си успял, човече! Не мама и тати, не приятелите, а съучениците. Мама и тати ще те обичат, ако ще да си последния изпаднал клошар. Приятелите ще ти вдигнат палец по подразбиране в повечето случаи, независимо колко съдбовна тъпотия си на път да свършиш. Но съучениците… Ах, съучениците!...

Е, сигурно и те ще ти се зарадват – все пак те виждат веднъж на няколко години… или поне ще те понасят по годишните срещи като част от миналото си, подобно на досаден смахнат роднина, ама…

Абе друго си е.

В този ред на мисли може би е редно да благодаря на съучениците си за това, което съм. Без необходимостта да не изоставам от тях може би нямаше да стигна до… ами до където съм стигнала. Е, не е като да съм някаква съвременна Жана д`Арк, повела народа към светли бъднини, но и настоящото положение не е зле като реализация мисля аз. Благодаря за което! Осъзнавам, че заслугата далеч не е само моя.

Съучениците са хората, с които остаряваме на равни начала. Като се видим по срещите, осъзнаваме хода на времето. И се сещаме какви бяхме преди… новата ера. Не, не сме сенки от чуждо минало – забравени спомени сме. Приятни или не, времето знае. Аз например предпочитам да мисля, че не съм остаряла, а просто съм натрупала опит.

(Моля ви, бе, кажете ми, че не сме остарели чак толкова все пак!!!...)

Аз малко късно установих, че другарските срещи ме радват. Сигурно защото по стечение на обстоятелствата първоначалните ги пропуснах и налетях челно на тази за двайсетгодишнината. Вярно, на тях не всички ме разпознават, някои пък аз трудно се сещам кои са, но… Някак готино ти става да видиш какво е станало с хората. Може би защото сред нас няма издънки. Повечето още навремето бяха ега ти пичовете (в това число момичета), а днес и останалите са стигнали до майсторски левъл. То нямаш особен избор всъщност. Като те обрули животът, принципът е като в плуването – дави се или изплувай! Ние изглежда сме изплували.

И не ти остава време да гледаш кой колко кила е качил, кой в какво се е облякъл за повода… Имаш време само да се позабавляваш като едно време. Защото ако не се забавляваш по тия срещи, нищо чудно да те налегне едно (само)съжаление, че видиш ли – годините летят и явно не сме им чак толкова неподвластни, колкото сме си мислели.

Позволете ми да ви кажа едно нещо! Все ми е тая как изглеждате по другарските срещи или на снимките във Facebook. Не ми пука колко сте побелели или надебелели, не виждам липсващите зъби и наличните диоптри. Белезите по вас са истории, които искам да чуя и преживея заедно с вас. Децата (и внуците ви) могат само да ме радват. Но в моите очи ще си останете онези нахъсани за живот, озверели от амбиция пубери със самочувствието на престолонаследници на Гондор, които нямах представа дали обичам до смърт или мразя с не по-малък интензитет. (Да не сте посмели да ме питате къде е Гондор! Такива въпроси не се задават на библиотекарка, ако не искате да избухне в сълзи, пък и не вярвам да има човек, който да не е гледал/чел „Властелинът на пръстените”.) За мен винаги ще сте на осемнадесет, все същите амбицирани до бяс, до смърт, до изнемога завоеватели от преди 25-30 години, способни да разцепят света като порцеланова чинийка. И аз съм една от вас, надявам се… Тоест… много ми се иска… Нищо, че животът така яко ни подковá до един!

И не, не е вярно, че с годините сме си станали непознати, защото… нали… човек се променял. Той човек си се променя, де, ама днешният човек е резултат от това, което е бил вчера, и от влиянието, което хората вчера са оказали върху него. Та съучениците са нашето вчера. Няма как съвсем да отрежеш връзките си с хора, с които преди една вечност време си делил един чин, един химикал, една цигара или дори легло. Че на някои темерути им се иска – то е ясно, ама и на тях няма да им се получат нещата. Татуировки се заличават – минало не.

Знаете ли, аз съм доволна със себе си. И до голяма степен това е заради вас. Защото вярвам, че не съм ви изложила. Това, че през годините след завършването пътищата ни не са се пресичали често, не е от значение. Съучениците остават винаги някъде в сенките – като съвест. Те са мерилото за израстването в живота. Не конкуренцията с тях, а равната стъпка. Онова неясно усещане за принадлежност, за заговор, за секта, от която няма измъкване.

 

Автор: Валентина Вълчева

Ако ви харесва нейното писане, може да четете още в блога ѝ: https://valyavalcheva.blogspot.com/2020/05/blog-post_18.html