Никога не казвай винаги
Нали се сещате за онзи дразнещ сигнал в телевизионните игри, когато участникът даде грешен отговор. Нещо средно между клаксон на таксиджия в задръстване и счупен звънец на апартамент в панелка от соца. Да го илюстрираме с думата "Биип". Та...
Попитахме 100 души "Какво си казват двама бивши влюбени, когато се разделят?"
Проблемът е в мен, а не в теб... Биип.
Просто не сме един за друг... Биип.
Изморен/а съм, не мога повече така... Биип.
Винаги ще те обичам...БИИИП.
Няма винаги. Няма и никога. Има само тук и сега. Защото вчера е твърде далеч, а утре може и да не дойде. Или това "винаги" да се окаже само една минута, секунда, мисъл. Но пък трябва да признаем, че звучи готино, някак гръмко, обещаващо ни щедро вечността.
И заблудата, че видиш ли, другият не иска и да ни вижда, но някъде там в сърцето му няколко клетки ще тупкат за нас "вечно".
За съжаление (обикновено само на единия) всички тези любовни емоции са просто химични процеси, които под влияние на разни фактори като бири, ром, вино или пък ново гадже, просто се трансформират, пренасочват или изчезват.
И (обикновено само единият) продължаваме напред. Но си носим багажа - като костенурки. Вървим бавно през живота си през следващите седмици, месеци, дори години.
И при всяка опасност (да се влюбим отново) се крием в спомените, които прилежно сме набутали в корубата си. И хем се съжаляваме, хем изпитваме особен уют насред тъгата си.
А пък спомените...
Някога си казвахме "аз съм ти, ти си аз", но може би грешахме. Може би никога не сме били толкова еднакви, колкото ни се е искало. Може би имахме в главите си по една илюзия, която подхранваше мечтата ни да открием своето копие от противоположния пол.
И когато илюзиите се стопиха под горещината на адските битовизми, когато любовта се задуши под мухлясалата стена, неизхвърления боклук и циклещия въпрос "какво ще ядем?", когато думата "романтика" започна да се чете като "ревност", значи между "аз" и "ти" отдавна беше изчезнал знакът за равенство.
И ние решихме, че това е краят. Щом не сме равни, значи не сме един за друг. БИИИП!
Това си заслужи не само пронизителния звук, а дори кофа ледена вода... ice bucket challenge в името на развенчаните митове за любовта и връзките. Най-голямата заблуда, оказа се, се крие в главите ни и в това уж романтично "аз съм ти", което накрая ни унищожи.
За толкова години ние се опознахме и разбрахме, че сме толкова различни, че дори не можехме да го повярваме. Станахме жертви на собствените си илюзии и се разочаровахме, като видяхме колко много се разминаваме в начина си на мислене и поведение, на битуване и плануване.
И си казахме чао. Защото беше единственият логичен изход от това огромно (само)разочарование. Но времето минава, разпилява някои спомени, потушава яростта, успокоява бурите и избистря целия душевен хаос.
Утайката на битовизмите пада бавно надолу, а отгоре остава кристално чистата вода, в която се отразяват само слънчевите лъчи. И една златна рибка плува напред-назад, а аз ѝ се моля да ми сбъдне само едно желание...
Вече виждам ясно единствено теб - без мен. Без проекции на моите качества и недостатъци върху теб. Аз съм различна и несъвместима с теб. И това е прекрасно. Сега вече те виждам и те усещам не като част от мен, а като нещо самостоятелно, истинско.
Теб вече те няма в живота ми. Но си още в главата ми. Във всеки звук, вкус, дума, място. Ти си някаква прозрачна материя, която тече във вените ми. Ти не си като мен, но си част от мен с цялата си противоположна натура.
Сега всеки ден те преоткривам и намирам нови начини, по които ми липсваш...
