Марио Мелендес: три философски стихотворения

Три стихотворения от чилийския поет Марио Мелендес. Превод от испански: Виолета Бончева.

Марио Мелендес е роден на 29.12.1971 г. в Линарес, Чили. Публикува свои стихове в престижни литературни издания в цяла Латинска Америка, САЩ и Европа. Почетен член на Европейската академия за култура. Носител на национални и международни награди. От няколко години живее в Мексико Сити.

ЛОДКАТА НА СБОГУВАНЕТО

Аз съм детето,
което си играе с морската пяна
на безнадеждните морета.
На този плаж, закичен с чайки,
простирам ръцете си като тънки мрежи,
докато вълните пощипват сънищата ми
и само една сълза пламти срещу скалите.
Подводните камъни се събират на брега,
идват боси да танцуват върху душата ми,
и устните им носят водорасли и корали,
маята на морето, превърнато в целувка.

Размърдвам си нозете, като две стари гребла,
сърцето ми е океан от лица и ръце
и аз съм в него, без да си давам сметка,
с моя пясъчен екипаж,
хванат здраво за кормилото на вятъра,
за носа на кораба с годините.
И глас,
който не е моя,
вдига котвата на тази малка лодка,
която се отдалечава
с моето детство
на борда.

***

МЕЖДУ НАС

Онези котки свикнаха с мен,
понеже и аз се превръщах в котка понякога.
Харесваше ми да излизам през нощта,
докато хвана плячката си.
Свободни идеи
на един новороден,
свит в тръбата на капчука,
бягащ по покривите и дупките.
И ако случайно грешах
и между ръцете ми имаше миризма
от тяло на мишка,
онези котки ме съзерцаваха, изричайки:
Не бой се
и ние грешим –
пристигнахме, за да върнем
твоята поезия.

***

ЧЕРНА СИМФОНИЯ

Ева закачаше своите
мъртъвци на прозореца,
за да оближе вятъра
лицата им,
подпухнали от белези.
Тя гледаше чертите им
и се усмихваше,
докато вятърът люлееше
техните лица червясали.
Една оргия от миризми
изтърсваше тишината,
където Ева търсеше
спокойствие
и между въздишки и
сбогувания
сляп щурец изтръгваше
втвърдени бурени
с цигулката си.
Никой не се приближаваше
до Ева,
когато кърмеше своите
мъртъвци.
Холерата и студът
оспорваха нейната младост.
Оргазмът отстъпваше място
на ужаса,
желанието – на кръвта
от мънички новородени,
които се отлепяха с петички
от корема ѝ.
След туй заселваха
разсъмването с траур
и кошмари.

После,
когато всичко се успокояваше
и сенките се връщаха
във своето начало,
Ева все още пазеше своите
мъртви,
целувайки ги по устата
и спеше гола върху тях
до следващото
пълнолуние.