Виктория Бешлийска: "Глина"

"Глина" от издателство "Софтпрес"

Само за 2 години Виктория Бешлийска превърна блога си "По дирите на думите" (Words do Worlds) в съкровищница на българския език, която пази неговия дух и история.

Любовта ѝ към родното, обединена под надслов #ОбичамБългарскитеДуми, и стремежът й да съхрани автентичността и енергията на словото - такова, каквото нашите предци са познавали, я отвежда в едно необикновено българско село и я вдъхновява да създаде история, която не просто се чете, а се живее.

Създадена от огъня на думите и пръстта на историята, "Глина" е книга за любовта като съзидание и наказание. За ревността като проклятие. За мистичната сила на един майстор, който ведно с глината вае съдбата си.

Легенда разказва, че през XVII век самобитните грънчари от малкото село Бусинци, Трънско, получили благословията на турския султан единствени да пътуват свободно в границите на империята, за да продават стоката си.

Толкова първична сила, красота и простота имало в бусинската керамика, че отваряла и сърца, и врати. Отваря и страниците на "Глина". Романът взема необработената пръст на легендата и я завърта на писателския чарк, за да извае история, която се лее като вода и пречиства като огън.

"Глината за него правеше онова, което и водата не можеше – вадеше бесовете, укротяваше сърцето му, лекуваше го. Затова откъсна парче, тежко като напоена пчелна пита, премеси го няколко пъти и седна на чарка. Pъцете му трепереха неистово, Велико ги протегна напред, сякаш за да види колко голямо бе това, което трябваше да излезе от тях. После ги потопи една подир друга в паницата с вода и завъртя колото с левия си крак. Дланите му се допряха около калното кълбо и влагата ги пое с разтушаващата си сила. Вгледан в центъра на чарка, в миг пред очите му земята и небето се преобърнаха. От мощната въртележка помежду им зейна дупка, недостижима като окото на буря. В нея само Божият пръст можеше да влезе, за да да ги намести отново: долу – земята, горе – небето."

Тя е Жара – с име, родено от светлината на огъня, и нрав на буен планински поток. Той е Велико – майстор грънчар по наследство и по сърце, който диша с глината и живее за чарка. Срещата им е като досег на пламъка с полъх – въздухът може да разгори искрата също толкова лесно, колкото и да я накара да изтлее.

Но когато на пътя й се изправя съдбата на цялото село, любовта им неволно се превръща в цяр за общата болка. Велико знае, че от пръстите му може да излезе онова, което ще откупи свободата на бусинските майстори. Но не подозира, че глината в сърцето му ще подпечата Жара като своя.

Подобно на глината, която обединява огъня и водата и споява техния съюз с пръст от земята, превръщайки ги в късче съвършенство, Виктория Бешлийска извайва детайлите на своя роман.

На страниците на "Глина" думите танцуват в съвършен синхрон и разгръщат пред очите на читателя една необикновена история. История, която извисява духа и му дава свобода и простор да полети; която свързва небето и земята, реалното и митичното, любовта и вечността.

За автора

Виктория Бешлийска е филолог по образование и откривател по призвание. Работила е като учител и редактор на художествена литература. Днес професионалният й път е свързан с маркетинга.

Автор е на "По дирите на думите" – блог, който събира стари български думи, лични спомени и истории. "Глина" е дебютният роман на Виктория, в който са втъкани много от думите, представени в блога.

Откъс

И ето че в този миг кавал захвана песен над мегда­на – първо започна тънко и бавно, като че си проправяше пътечка между хорските приказки, леко ги побутваше и ги подсещаше да спрат. После, като си отвори широк друм, въздигна се към гората и потули птичия пой, стих­на вятъра, а сетне, набрала целия дъх на свирача, стрел­на се нагоре към върха на планината, изви се около него, сякаш орел, който кръжеше бдително над гнездото си, и като напои околността, та чак преля, спусна се по ця­лото Знеполе и го упои като аромат на пелин. След него със ситни, но пъргави стъпки се включи гусла. Тънки­те ѝ струни изтръгнаха всички от унеса на кавала, кра­ката сами припнаха по земята, водени от отвъдна сила. Раздвижи се въздухът в най-горещото пладне, разигра се. Не сетили нито жега, нито жажда, приближиха се девойките една към друга, сключиха ръце в кръг, спог­ледаха се, изгорели от кипналата кръв, и в един глас викнаха:

– Ииихуууу!

Свирачите забързаха мелодията и хорото тръгна лу­дешки като придошла от топящите се снегове река. Кръ­гът се разширяваше и после се събираше, момичетата, хванати една за друга, опъваха ръце напред, допираха ги в средата, досущ слънце, чиито лъчи грееха навътре. После, като разпъваха хорото до най-широко, пускаха се, слагаха длани на кръста и се завъртаха около себе си. Полите им, окръглени като обръчи на бурета, опира­ха една в друга и шевиците им преливаха като цветята по знеполските поляни. Плитките им се усукваха като тела на любещи се змии и после пак се пускаха от върте­жа. Забодените в косите китки шареха въздуха на едно с очите и устните им и образуваха над мегдана цветен пояс, през който човек можеше да се провре и да оздра­вее, ако е болен, да се очисти, ако е грешен, или да отиде в рая, ако тази земна хубост не му стигаше.

Кавалът и гуслата не спряха, докато не измориха до­край девойките. Тогава забавиха ритъма, укротиха стъ­палата им, озаптиха препускането на сърцата и ги скло­ниха да поемат дъх. В този миг отдалече се чу тъпан. Заходи към мегдана тежко-тежко, проправи си бавно път сред гледачите, събра край себе си най-пламналите младежи и ги изведе до хорото на девойките. Като спря на едно място, момчетата се хванаха един за друг през поясите в дълга редица. Гърдите им се надигаха високо като пред война, очите им прогаряха планината отсре­ща. Като ги видяха, девойките отключиха хорото и без да се пускат, застанаха насреща им. Едно последно туп­ване на тъпана оповести началото на огнен бран. Музи­ката засвири по-бързо и отпреди, момичета и момчета заиграха още по-бясно. Нито едното хоро не отстъпваше пред другото и само Бог успяваше да ги удържи на един дъх разстояние, когато приближаваха едни към други.

Допряха ли се, щеше да пламне селото. Земята под тях беше спасена само защото ходилата им не опираха в нея, а тропаха педя над тревата и се понасяха във върте­жи към небето. Господ, който гледаше сините трънски балкани, видя как силна вълна премина по тях, как на­стръхнаха горите и се вдълбаха ждрелата, как затъмня­ха гънките по склоновете и как се разтвориха недрата на земята, за да поемат тази сила. По-възрастните мъже и жени стояха отстрани, онемели пред това невиждано надиграване. Селото отдавна не се бе тресло от такъв мощен заряд, сякаш дълго затлачвана река се бе отпри­щила и рукнала да пречисти всичко по пътя си. С нови очи се погледнаха един друг всички, току-що помилва­ни от радостта, която толкова рядко изпитваха.