С обич, Александър

Като деца Елза, Маги, Светла и Александър са съученици и приятели. Почти двайсет години по-късно трите момичета, макар и пораснали, все още са близки. Елза се е посветила на книгите, приютени в нейната малка книжарница. Светла и Маги са изцяло отдадени на децата си и семействата си.

Александър, заминал отдавна за чужбина, се е реализирал успешно професионално. Той e мъж, който не си задава екзистенциални въпроси, а оставя животът просто да му се случва.

И все пак и на четиримата нещо не им достига, за да са щастливи. Александър, който се е прибрал за погребението на баща си, случайно разбира, че покойният си е писал в продължение на месеци с Елза, като се е представял за него. И последната му молба към Александър е да предаде на младата жена един плик.

За автора

Катя Караиванова е филолог по образование. Автор е на повече от 10 пиеси, сред които са „Истината и само истината“ – поставена и излъчена от програма „Христо Ботев“, и „Камериерки“, отличена и издадена от Театър „София“. Работила е като радиоводещ и журналист и като помощник-режисьор в ДТ „Стоян Бъчваров“. От 1997 г. Караиванова живее в България и Монреал, Канада. „С обич, Александър“ е първият й роман.

Катя Караиванова споделя за писането и за любовта – към хората и книгите

-„С обич, Александър“ е дебютният ви роман. Може ли да ни разкажете малко повече за книгата, за героите?

-Да пишеш или говориш за собствената си книга в известен смисъл е по-трудно, отколкото да я напишеш, поне за мен. Напомня ми времето на учителстването ми преди много години, когато трябваше да обяснявам на учениците си „какво е искал да каже авторът“. Но все пак, ако бих обсъждала книгата с тях, щях да им кажа, че за мен главният герой е Александър-баща, въпреки че присъства опосредствано, само чрез писмата си. Защото той помага, макар и с лъжа, на Елза да се намери, той е причината синът му Александър да се запита: „Ако съм доволен от живота си, щастлив ли съм?“. Той е фокусът и на сюжета, и на развитието на героите, и на развръзката. Получи се, без да съм го мислила предварително – нещо като Бог-отец, Бог-син и Светия дух, като последният е въплътен в трите женски образа. А четвъртият, може би най-важният, е този на Любовта. Тази към другите, към себе си, към самата Любов, което е най-хубавото, което може да ни се случи.

-Всяка от трите героини има различен „глас“ в книгата, а разговорите им са представени по много жив и автентичен начин под формата на имейли. Защо избрахте да структурирате така текста? Черпихте ли вдъхновение от реални случки и събития, докато пишехте?

-Книгата писах в продължение на десетина години, с прекъсвания. Може би защото още в самото начало знаех как ще свърши, а когато цялата история е сглобена, губиш част от любопитството си и остава работата, която изисква труд, постоянство, дисциплина, внимание към детайла. Трябва да представиш истинни, оригинални, добре създадени образи, които да говорят със свой, а не с твоя глас. Необходимо е да има интрига, развитие, изненада, обрати, за да бъде текстът интересен за четене.     Героите нямат прототипи, нито един от тях. Всеки се роди и се разви според своята си логика, а дългият процес на писане беше в резултат и на търсене на подходяща форма, в която да се разкаже историята. В началото имах вариант, в който авторът разказва и представя героите си. Но се отказах и избрах размяната на имейли и съобщения, за да ги направя и по-живи, и по-съвременни.

-Отредили сте важна роля в романа на любовта към книгите и четенето. Какво значение носят те за вас?

-Естествено, че съм „вградила“ и себе си в разказа, индиректно във всеки от персонажите, без да се идентифицирам изцяло с нито един от тях. Книгата е посветена на моя приятелка, заради която всъщност реших да я предложа за издаване. Тя не е вече между нас, но тъй като думите са енергия, вярвам, че поверявайки текста и на други хора, ще стигне и до нея. С нея говорехме непрекъснато за книги, така се и сприятелихме, когато бяхме още съвсем деца. Живеехме в съседни жилища и разговаряхме от двете страни на една каменна ограда. В нея липсваше голям камък, което ни позволяваше да се виждаме. Може би това е причината такава ограда да се появи и в книгата. Харесвахме „Стани и ходи“ от Ерве Базен, без да имаме обяснение защо толкова много ни допада, но така е с хубавите книги. Обсъждахме и филми. Те, както и книгите, са тези убежища, тези придобити гени, които ни досъздават и заради които сме това, което сме.

-С какво послание бихте изпратили книгата при читателите й?

-Макар и да имам много приятели, не съм споделила с никого и само семейството ми знае за книгата. Не мога да обясня причината, но вярвам, че този, на когото би харесала, ще я открие сам. Моята работа е завършена, вашата, на издатели – също. Иска ми се сега да я оставим сама да си намери сродните души и ако зависеше от мен, бих я наредила на щанда с нови книги без никаква предварителна кампания, за да проверя как сама се справя. Или бих оставила няколко в метрото, по пейки в парка или в пощенските кутии на произволни  хора с молба, оставайки анонимни, да споделят дали и защо са я харесали или не. И точно от техните отзиви бих сглобила визитката й за представяне. Мисля, че на самата книга това би й приличало и харесало.