Ирен Леви разказва история за безсмисленото броене на годините, за очарованието и дързостта в „Последно повикване“

„Последно повикване“ за неосъществените мечти

Романът „Последно повикване“ от Ирен Леви излиза в ново, преработено издание от „Ентусиаст“. Изпълнена с емоции и преживявания, книгата разказва за група весели старчета, които се осмеляват да реализират мечтите си. Романът е зареден с приключенски дух и магически елементи.

Ирен Леви е журналист и е позната като лице от малкия екран. Зрителите свързват името ѝ с предаванията „Небивалици“, „Голите ангели“ и „Малки истории“. Ирен е сценарист на документални филми. Създател е на Ателие за фантазии, което развива детската креативност. В момента следва педагогика, част е от програмата „Заедно в час“ и е учител в първи клас в столично училище.
Авторката на „Ангелски данък“ този път представя пет осемдесетгодишни старчета, назовани с имената Юда, Лука, Йоан, Тома и Матей, които трябва да прекарат остатъка от живота си в старчески дом. Дните им минават еднообразно, докато един ден разбират, че не могат да умрат. Това откритие ги подтиква към налудничави идеи и ги кара отново да се почувстват млади и готови да покорят света.

Петимата приятели съставят план и действат. Бягат от старческия дом и заедно започват да изпълняват мечтите на всеки от тях. След всяко приключение старчетата се убеждават, че щастието е най-хубаво, когато е споделено с любимите хора. Но каква ли е цената, която ще заплатят накрая?
С доза хумор и много емоции, всеки, докоснал се до романа, става част от вълнуващите преживявания на приятелската компания. И осъзнава, че е страшно, когато животът си отиде без да е изживян истински. Хубавото е, че винаги има шанс, от който човек да се възползва и да се впусне в най-смелата си авантюра – както се случва с героите на „Последно повикване“.

Анотация

„Светът е прекрасно място за живеене.
Не може да ти доскучае за някакви си 80 години.“

Няма как да умреш, ако никога не си живял. Това осъзнават и петима приятели, живеещи в старчески дом. Когато разбират, че не могат да умрат, те се впускат в невероятно забавно приключение, за да сбъднат всичките си неслучили се мечти.
Ще успеят ли да ги осъществят и каква цена ще заплатят, ако го направят?
Със своя поетичен и красив език „Последно повикване“ ни пренася в чудна реалност и ни учи, че никога не е късно да бъдеш щастлив.

Откъс от „Последно повикване“:

Една година по-рано.
На табелата пишеше: Старчески дом „Последна радост“.
„Р“-то беше изстъргано така, че да заприлича на „Г“.
В тази история се разказва за четирима мои приятели и за мен. Ние бяхме истински приятели – такива, с които душата ти се разбира, без 
значение какво прави другият. Бяхме стари идиоти, живели напразно в един свят, който не разбирахме. И, разбира се, той не разбираше нас. Бяхме бедни, защото нищо не ни се беше случило...
– В пета стая... чаршафите!
Това беше гласът на любимата ни санитарка Ния. Тя се дразнеше, че я наричаме санитарка, но никой не можеше да запомни каква точно е всъщност, оправдавахме се с вече късата си памет и не пропускахме да я плеснем по дупето. Всъщност трудно ми е да разказвам тази история, защото докато се случваше, не я разбирах. Но ще се опитам. Заради тях. Те са мъртви вече. Щастливо мъртви. Бяхме компания от 5 старчета. Назовали се бяхме Матей, Йоан, Юда, Тома и Лука. Искахме да сме значими. Не се обръщахме на други имена. 

Толкова не се обръщахме, че постепенно всички се предадоха и започнаха да ни наричат Матей, Йоан, Юда, Тома и Лука. Аз съм Юда, никой друг 
не го искаше това име. Макар да смятам, че горкият е бил само инструмент. Нещото е трябвало да се случи и той, бедният, е поел върху плещите си част от Всичкото. Така. Харесвах го този. Не мисля, че беше предател. Беше Разбрал.
– Юда – каза Ния, – имаш ли дрехи за пране?
Погледнах я.
– Имам всичко, което може да те направи щастлива, но съм старче в старчески дом, разминахме се, мила, в този живот...
– Дрехите? – попита тя.
– Вземи каквото решиш – посочих гардероба и извън гардероба, всъщност посочих навсякъде, не съм подреден човек, не го мога това.
Тя огледа панталоните, захвърлени отстрани на леглото, погледна ризата, обличана стотици пъти до днес, без да е прана, взе ги, отвори гардероба, взе няколко неща и оттам. Сгъна някои дрехи, премести други, но аз ги разгънах пак и пак ги преместих.
– Щастлива ли си? – попитах.
– Да – каза тя разсеяно, – днес ще си тръгна по-рано.

W: enthusiast.bg; bookstore.enthusiast.bg

Официална фейсбук страница на издателство „Ентусиаст“