Джеймс Патерсън – Народът срещу Алекс Крос

 

Този път Алекс Крос е на подсъдимата скамейка. Обвинен в две убийства и полицейска бруталност, той е изправен пред необичайно предизвикателство, но е твърдо решен да докаже невинността си.

Отстранен от работа, Крос решава да се върне към първата си професия – психологията, отваряйки консултативен кабинет в сутерена на дома си. И се справя наистина добре, докато бившият му партньор Сампсън не се появява на прага му с молба за помощ. Той разследва отвличането на млада жена и има всички основания да смята, че случаят е свързан с няколко други. Всички жертви са красиви блондинки, а следите на похитителите потъват в най-мрачните дебри на интернет – тъмната мрежа.

Колкото и да е рисковано, Крос се впуска в издирването на момичетата, макар то да застрашава собственото му бъдеще.

 

Кралят на бестселърите – Джеймс Патерсън

Неслучайно Пъблишърс Уикли определя Джеймс Патерсън като „Кралят на бестселърите“. След като печели награда „Едгар“ за дебютния си роман през 1977 г., книгите на знаменития писател са продадени в над 380 милиона екземпляра в цял свят. Включен е в книгата за рекордите на „Гинес“ с 31 романа с твърди корици, заели първа позиция в класацията на „Ню Йорк Таймс“, и общо 45 заглавия, попаднали в същата класация.

Неговият емблематичен герой Алекс Крос е сред любимците на поколения почитатели на криминалните трилъри. Три от романите за детектива психолог имат филмови адаптации.

Освен на писане, Патерсън посвещава огромна част от времето си и за благотворителност, като влага усилия и средства в редица каузи, подкрепящи четенето.

 

Откъс 

Стоях пред огледалото в спалнята и се опитвах да направя перфектен възел на вратовръзката си. Изключително проста задача, която ми се налагаше да изпълнявам всеки ден преди работа, и въпреки това не можех да я свърша както трябва.

- Дай да ти помогна, Алекс – каза Бри и се приближи до мен.

Пуснах вратовръзката.

- От нерви е – оправдах се аз.

- Разбираемо – отвърна тя, застана пред мен и изравни двата й края. Петнайсет сантиметра по-висок съм от съпругата си и сведох поглед надолу към нея. Останах изумен от лекотата, с която ми направи възела.

- Мъжете не го могат това – заявих аз. – Трябва да застанем зад някой мъж, за да го направим.

- Просто имате различна перспектива – отвърна Бри, издърпа възела нагоре към адамовата ми ябълка и оправи колосаната ми яка. Поколеба се, след което вдигна ококорени и плахи очи към мен. – Готов си.

Почувствах се несигурно.

- Мислиш ли?

- Вярвам в теб – отговори съпругата ми, вдигна се на пръсти и изви глава назад. – Всички вярваме в теб.

Целунах я и я прегърнах силно.

- Обичам те.

- До края на дните ни – отвърна тя.

Отдръпнахме се един от друг и забелязах, че се е просълзила.

- Точно сега трябва да си с безизразно изражение на лицето – настоях аз и я докоснах по брадичката. – Спомни си какво ни казаха Марли и Наоми.

Бри извади кърпичка и попи влагата от очите си, докато си обличах сакото.

- Така по-добре ли е? – попита тя.

- Чудесно е – отвърнах и отворих вратата на спалнята ни.

Другите три стаи на втория етаж бяха отворени и тъмнееха. Слязохме долу. Цялото ми семейство се беше събрало в кухнята. Мама Нана, деветдесет и две годишната ми баба, Деймън, най-голямото ми дете, който се беше прибрал у дома от „Джонс Хопкинс“, Джани, моята единайсетокласничка лекоатлетка, и Али, изключително талантливият ми деветгодишен син. Всички се бяха облекли като за погребение.

Али ме видя и се разплака. Изтича до мен и ме прегърна през краката.

- Ей, ей – казах аз и го погалих по главата.

- Не е честно – проплака той. – Онова, което казват, не е вярно.

- Разбира се, че не е – отвърна мама Нана. – Просто не трябва да им обръщаме внимание. Няма смисъл.

- Думите могат да нараняват, Нана – каза Джани. – Знам какво чувства. Трябва да видиш какво пише в социалните мрежи.

- Не трябва да обръщате внимание на такива неща – намеси се Бри. – Ние ще подкрепим баща ти. Семейството е на първо място.

Тя стисна ръката ми.

- Хайде да го направим тогава – казах аз. – С високо вдигнати глави. Без излишни емоции.

Мама Нана си взе бележника.

- Аз пък искам да вложа емоции. Ще ми се да сложа тиган в чантата си и да фрасна един от тях с него.

Али спря да подсмърча и се разсмя.

- Да ти донеса ли тиган, Нана?

- Следващия път. И бих го използвала единствено ако ме провокират.

- Бог да им е на помощ, ако го направят, Нана – обади се Деймън и всички се засмяхме.

Този разговор ме накара да се почувствам малко по-добре. Погледнах си часовника. Часът беше осем без петнайсет.

- Време е – казах аз и тръгнах към вратата.

Спрях пред нея и изчаках семейството си да ме настигне.

Поех си дълбоко въздух, изпъчих рамене като строен морски пехотинец, завъртях дръжката на вратата, отворих я и излязох на верандата.

- Това е той! – провикна се някаква жена.

Няколко прожектора светнаха и изригна буря от викове откъм малката тълпа журналистически лешояди и хейтъри, които се бяха разположили на тротоара пред къщата ни на Пета улица в Югоизточен Вашингтон.