Проектът на Дениз Сагдич "0' Zero Point" на летището в Истанбул превръща боклука в произведение на изкуството
От Нели Славова
Турската художничка разказва за най-новата си изложба, която използва отпадъците, генерирани на летището в Истанбул, като средство, призоваващо ни да мислим за самото изкуство като за нещо човешко.
Работата на турския визуален артист Дениз Сагдич на международното летище в Истанбул е част от дейностите на iGART, който продължава мисията си да създава пространство за изкуство с провокиращи мисълта иновативни проекти като изложбата "0' Zero Point".
"Както знаете, използвам отпадъчни материали в изкуството си, като използването на тези материали е особено важно за настоящия ми проект Ready-ReMade", обяснява Сагдич. Включването на предмети за ежедневна употреба, които се докосват и издигат чрез работата ѝ, е част от концептуален дебат, който отново и отново разглежда понятията за това какво прави разлика между високото и ниското изкуство.
"Както е известно, потапянето в изложбата на обикновени предмети такива, каквито са, вместо класическите методи на изкуството, като маслена живопис или скулптура, се нарича концептуално изкуство. Започнах проекта Ready-ReMade като реакция или отговор на този подход. Ревизирах го, като използвах "отпадъчни материали" с класически методи на изкуството, като например рисуване на обекти с маслена боя, показването им като скулптури или реорганизирането им в определен ред. Предполагам, че по този начин целта може да се счита за изразяване на това, че концепцията в изкуството не е изключителна за тази идея, която познаваме като концептуално изкуство, а по-скоро, че концепцията в изкуството е съществувала много преди това, че без концепция изкуството не може да съществува в крайна сметка", казва художничката.
Сагдич обяснява: "В ежедневието си режех, драсках или късах дънките си", преработвайки по някакъв начин това, което някога е било. Издигайки това творческо изразяване, тя го използва, за да направи портрет от дънкови дрехи.
Материалът и средата се сриват една върху друга, превръщайки се в решаваща част не само от нейната работа и процес, но и в коментар или преживяване на самата работа. Това, което смятаме за по-малко ценно, с обработката си сякаш може да бъде издигнато на платформа с висока стойност, произведение, предназначено за възхищение, занимание, дори може би за почитане.
"Всеки нов материал е предизвикателство за мен като художник. Когато планирам да използвам определен "отпадъчен материал" в творбите си, държа този материал в ръката си и го наблюдавам с дни. След това експериментирам с него, режа го, огъвам го, опитвам се да го залепя или да го реформирам по разрушителен начин. Чрез този процес се опитвам да опозная материала, той започва да ми нашепва на ухото какво мога да направя с него. Тогава започва нашето сътрудничество - аз му давам живот, но този път под формата на произведение на изкуството", споменава турският художник.
Начинът, по който Сагдич описва процеса на създаване на своите възвишени портрети, не е нищо друго освен духовно общение, което повдига въпроса за материалността, нейния рекурсивен потенциал да бъде ангажирана както в процеса на създаване, така и в правилата и границите на света на естетите, които самата творба поражда. Интересно е да се изследва този подход, особено в светлината на кариерата, в която тя работи с разнообразни средства и материали. Човек се пита за избора, който прави като художник или творец, как оформя хода на самата работа, как очертава пътя от идеята или концептуализацията до изпълнението и реализацията.
"Като всеки художник, когато завърших Художествената академия, работих върху маслена живопис, акрил и т.н. Правех произведения на изкуството с класически методи. Всъщност, мисля, че най-добре е да го обясня така: това е търсене, търсиш себе си, опитваш се да разбереш кой си. Като визуален артист мога да разбера защо нашите предшественици са правили предимно животински фигури по стените на пещерите. Най-вероятно те са имали първия си опит с концепцията да бъдат хора.''
''Трудно, дори невъзможно е за друг художник да остави настрана своя характерен стил. Но аз винаги съм променяла стила и техниката си", добавя тя.
Авторитети в областта на изкуството често казват на Сагдич, че десетки художници биха направили добра кариера от стиловете, които тя самата е развила, но за нея вълнението да предизвиква себе си, да се състезава със себе си, е това, което обогатява работата и процеса ѝ. Тя го описва като фантастично търсене, подобно на ранните художници, които са рисували по пещерите в търсене на себе си. Искрено вярва, че когато това търсене на себе си приключи, животът или процесът (често един и същ) на художника е приключил и той вече не създава изкуство. Със съзряването си като художник тя осъзнава нарастващия проблем, при който изкуството все повече се отчуждава от хората и човешкия опит. То е затворено в стерилните стени на музеите и галериите, откъснато от ежедневието.
Летището в Истанбул е една такава спирка в нейния творчески път, но също така и нейната отговорност като художник, както тя я вижда, да доведе изкуството до хората, а не обратното.
"Летището в Истанбул е едно от най-големите в света, броят на служителите е 130 000, а ако към това се прибавят и пътниците, които влизат и излизат от летището, посещаемостта му е колкото населението на голям град. Можете ли да предположите колко отпадъци се изхвърлят за един ден от толкова голяма площ?", казва тя.
"Като място за среща на хора, пристигащи от Азия, Европа и Африка, генерираните отпадъци също са доста космополитни - нещо, което не може да се намери никъде другаде по света. Какво по-добро място може да има за насърчаване на хората да възприемат екологични навици на живот от това тук? Защото проблемите на природата не са само проблеми на определени страни или общества, а проблем, който засяга целия свят, всички общества", продължава Сагдич.
В тази изложба, която е почти толкова глобално космополитна, колкото и пространството, Сагдич прави портрети, базирани на характерни черти на лицето на хора от различни нации и раси по света. Чрез тези творби тя сякаш насочва вниманието ни към това, че проблемите на устойчивата екология не се отнасят до определени региони и държави по света, а са проблем на целия свят, нещо универсално.
"Моето послание към публиката: "Вие създадохте тези отпадъци, вие създадохте тези произведения на изкуството, а не аз". Наистина ли се нуждаем от всички продукти, които консумираме? Те не са от съществено значение за нас, хората, трябва отново да си спомним какво е човешко същество. И за това трябва да се върнем в нулевата точка, откъдето започна това пътуване", казва художничката.
