Петко Каневски: Само чрез любов може да се пише и чете истинското Евангелие на Спасението

Смирението и толерантността са пътят към всеобщия ни Храм

Човешката раса ще премине през Божествения преход само с много повече любов

Поетът-публицист Петко Каневски от Димитровград е един от най-големите наши радетели на уникалната ни култура, на паметта българска, която буди и освещава чрез слово. И то с една небивала искреност, с блага милост, но и с непоколебима строгост. Дълго работи като директор на Градска библиотека „Пеньо Пенев". Сега е председател на читалище „Култура“ и на Дружеството на писателите „Пеньо Пенев” - Димитровград. Автор е на поетичните книги: „Виж луната”; „Живот на кредит”; „Звездни вулкани”; „Горе ръцете”; „Опасно честно”; „Увеличи шрифта на любовта”.  Както и на сборника с фейлетони „Писма до дядо ми”. Член е на СБП. Стиховете му са превеждани на руски, полски, унгарски и румънски езици. Носител е на Националната литературна награда „Пеньо Пенев” /2016 г./.

А тази година бе отличен от Министерство на културата с Почетен знак „Златен век“ - печат на Цар Симеон Велики - сребърен. В творчеството си разтълмява тайната на вечната любов, която е неотменна и неотминаваща, защото не свършва и винаги предстои, формира, моделира, променя типографията на света. Затова тя все повече прораства, изкласява и свети все по-ярко с огромния си бял шрифт. А тънкият й щит става все по-силен, топлото й обаяние дава път, устремява същностното в нас към вечния ни небесен Дом.

Тръгва от смълчания любовен огън, бленуващ и будуващ в самите нас, от светлоносното постоянство на верността, на служенето на доброто… И най-вече от късната любов, доказваща, че тя продължава и след живота като процес на най-истинското опознаване и общуване между душите. Защото тя, която е „неръкотворна черква”, в материята не може изцяло да засити жаждата ни за святост, а по-скоро е безкрайно ненаситна наркотична абстиненция. Но когато я възприемаме като вечна духовна наслада, когато отразяваме себе си чрез нейния свят огън във всичко друго, в целия всемир, започваме все повече да го разпалваме, умножаваме, да увеличаваме белия й шрифт.

Поете, има ли лек срещу духовния мрак?

- Разбира се, но трябва да се превърнем в генератори на вярата в доброто, на едининието. За да се освободим от препрограмиращия ни страх и от зомбиращото ни невежество, от атеистичното ни его, от религиозната фарисейщина. Както и да се обърнем към библейското пророчество за хилядолетния мир. А той може да настъпи, колкото и невероятно това да изглежда за някои хора, само когато светът преобрази Балканите от барутен погреб в Знаме на мира.Така че лек има. Въпреки че днешният терористичен сатанизъм се опитва да свети с отразена кървавочервена светлина, той е изключително вреден и за кастата на изповядващите го. А България не само че няма да изчезне от лицето на земята, но ще се възроди и ще възкръсне още по-силна като Феникс от своята пепел. 

Може би, Рождество Христово е пътят за подобно всеобхващащо възраждане…

- Да, защото в него не е важен венецът на конкурентния дух, а този на правдата и любовта. И защото чрез него се извършва продължаващото Сътворение, досъздава се Духовността. Но най-вече се възвеличава Словото-Начало.Защото тъкмо то е утеха и радост, проповед и прошка, вяра и покаяние.То е и духовно общуване, дадено само за човека, който е създаден по образ и подобие на неговия Творец. Висшият Първоучител по Съвършенство. От Който идва невидимата помощ.

А стои ли жертвоготовната ни нагласа в основата на по-доброто ни бъдеще? 

- Подобна нагласа е имагинерна величина. И като извънредно пребиваване в Духа, тя не ни е необходима. Считам, че стремежът ни за по-добро бъдеще трябва да бъде агрегатното състояние на всеки един човек.

Затова ли Исус казва, че който иска да спаси живота си, ще го загуби; но, който загуби живота си заради Него и Евангелието, ще го спаси"?

- Самата Библия - древният човешки пътеводител - дава отговора: "Истина, Истина ви казвам; ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако умре, принася много плод." /Йоан 12: 24/.

Не е ли и служението вид "жертва" - да станем "други", така както Бог стана човек, както стана от дух - плът, от цар - слуга?

- Убеден съм, че в Новата ера на Зеления водолей и в квантовия преход, неминуемо ще се появи духовният генератор във всеки от нас и тези на пръв поглед метафизични  проявления ще бъдат нещо толкова естествено, че дори няма да бъдат екзотични, паранормални явления. Напротив, това ще бъде нещо повече от естествено.

Можем ли, отговорни едни за други, да отидем при тъй наречените "различни" и да станем всички отворени за всичко до "универсалност"?

- По принцип е възможно, но ако се позоваваме на природните закони, ако четем и разчитаме кодовете на библейските послания, подобно заличаване на граници е трудно осъществимо по много причини. От една страна, това е многообразието при Хомо сапиенс - като основа на живот на Земята, от друга страна, смирението и толерантността са пътят към всеобщия Храм. От трета страна, източното православие  приема подобно себеопределяне за неприсъщо  и несъвместимо с християнския морал. И това не би се променило във времето, колкото и индиферентни  да изглеждат новите поколения.

Последното предупреждение на философа на свободата Хегел гласи, че при недостатъчно смели реформи, управниците могат да очакват нова революция. Но не стават ли вече методите на еволюцията по-актуални?

- Хегел е една от най-високите стълбици на цивилизацията. Революция или еволюция? Разликата е само една буква "Р". Но тя придвижва човечеството напред. Затова, вероятно, времето на революциите не е свършило. Пък и естественото развитие на нещата често буди съмнение: отвън всичко изглежда много гладко, а отвътре е или подмолно, или залиняло. Като че ли, обществото влиза в уядена монотонност и забравя за своите по-добри и плодоносни посоки.

Тук творците могат ли да допринасат за рестартирането на изконните Божествени идеали и принципи?

- Естествено! Това е тяхната основна мисия! Космическият Петър Дънов твърди, че цели 5400 г.  нашият народ е подготвян за започналия Божествен преход.

Издигат ли вече творците дръзко своя сърдечен смут с надеждата да пробудят дебелокожието в обществото? 

- Безспорно. Истинският творец трябва да бъде глас и съвест на епохата, камертон на вселенската хармония. Ако неговите сетива са закърнели за нея, той няма право да се нарича творец. Ето колко хубаво го е казал великият Назъм Хикмет: "Ако аз не изгоря, ако ти не изгориш, как тогава ще превърнем мрака в светлина?". И не става дума за безсмислената жертва, а за силата на огъня от крилата на птицата Феникс. Получават я, обаче, само новородените в Духа, даряват я оплодена и я получават отново още по-животворяща.

Имат ли и думите тази мощ: чрез една нова светла, алтруистична, типография да променят всичко към по-добро?

- Категорично, да! Не само защото "в началото бе словото", а защото то е най-великото Божествено творение, дадено на човека.

Могат ли те, думите, да изпишат и новото Евангелие за "спасение чрез любов", да увеличат белотата и светлината на нейния шрифт?

- Разбира се, че могат! Само чрез любов може да се пише и чете истинското Евангелие на Спасението. Но Словото има както съзидателна, така и разрушителна сила. Българското слово пък има целия звуково-вибрационен регистър на човешката реч. Затова е един вид конвенционално оръжие, което трябва да се използва изключително внимателно и позитивно. Затова задължително, трябва да се увеличи  шрифта на любовта.

По какъв начин това се е случвало и се случва сега?

- Усвоилите по блестящ начин космогонията на атлантите и пелазгите траки, осветиха тогавашния хоризонт със златни познания. Векове по-късно техните потомци - богомилите оплодиха духовната нива на Западна Европа, допринесоха много за нейния знаменит Ренесанс. Днес дойде времето, в което държавата на духа - България, орисана с Божия промисъл, също да оплоди  човешката раса, но сега с много повече любов! Орисани сме също да имаме и нашата Богоопределена вселена - Левски, който превърна Любовта към Род и Родина в единствен олтар на Свободата.

Интервюто взе: Лияна Фероли

Петко Каневски
След живота истински ще се познаем

Увеличи шрифта на любовта
На моя внук Калоян

Пораства Любовта, пораства.
Огромен става белият й шрифт,
несметни нейните богатства,
по-силен – тънкият й щит.

Смирява старите страдания.
превръща в радост всеки ден.
Светът от топлото й обаяние
е във добри дела осъществен.

Лъжата покрай нея не вирее
и губи сила всяка подла власт.
Чрез любовта единствено живее
най-съкровеното у нас.

И незабележимо ни повдига
напред към Божията светлина.
С любов до Любовта се стига,
защото тя е пътят към Дома.

По улицата на живота

На поета Петър Анастасов

Идва времето на истинските поети -
не на позьори от реброто на Катон,
с паркетни звания и смешни силуети,
възседнали огромна бъчва вместо кон.

Идва времето на истинските думи,
обречени на Истината в белия покров,
далеч от алчността за слава и за суми,
с единствената Власт, наречена Любов.

Идва времето на истинските хора,
поклонници достойни на светената вода.
на добротворците, които са опора
на всеки път със име Свобода.

Ера

Иде ерата за покаяние и прошка.
Нахлува светлината в житейското казино.
Чест срещу съвест, кон за кокошка…
Играта приключва. С хляб, вода и вино.

Светове

Сънят пристъпваше на пресекулки,
плачеше дъждът в неясен лунен слог.
Животът ми изпрати жарава от светулки…
И теб. И Слънцето. И прошката на Бог!

Жажда

Теб не мога да те зачеркна.
Не е любов това, а наркоза!
В неръкотворна черква –
оставена пред иконата роза.

Ре минор

Дори да искаш, няма да заплача –
сълзите ми отдавна са вдовици,
свидетели на слънцето и здрача
в очи на Самуилови войници.

Любов

Дали те вярвам, или не?!
В измамен свят и сам не зная.
Но моля Бог на колене
и след смъртта да те желая.

Вечност

Обидно малко  живях,
обидно късно те срещнах.
Едва при теб видях
как се извайва вечност.

Пейзаж за двама

Денят е още весел от тъга,
а виното препуска преродено
в очите на любовната дъга.
Под нея никога не е студено.

Усет

Всъщност, няма да питам защо
моите мисли са твои. Аз зная!
След живота времето е дошло
с тебе истински да се познаем.

Из „Увеличи шрифта на любовта”