Игрите на глада: Възпламеняване

В края на миналата година приключи една поредица от филми, която доста време беше по големите екрани и „завладяваше сърцата” най-вече на тийнейджърките. Ако това не е достатъчна подсказка, то направо да кажем, че става въпрос за небеизвестния „Здрач” и последвалите четири филма. Трябва да призная, че не съм голям фен на филмите за вампирите и върколаците, нито че актьорската игра на някои (Кристен Стюарт) ми се стори много добра.

И тъкмо, когато „Здрач” беше към своя край, по кината излезе първият филм от поредицата „Игрите на глада”. Може би поради факта, че филмът влизаше в същата категория като „Здрач”, а именно тийнейджърски ориентирана (в което няма нищо лошо), не очаквах нещо повече от екранизацията на книгите на Сюзан Колинс.

Първият филм беше придружен от обичайната истерия и приповдигнатост около Холивудските премиери. Макар и да нямах големи очаквания, първият филм ми хареса, най-вече заради актьорската игра на Дженифър Лоурънс, която определено показва, че има класа.

Иначе историята в „Игрите на глада” се развива в постапокалиптичната Панем (бившите САЩ), където всяка година се правят „игри на глада”, състоящи се в това 12 момичета и момчета от 12 окръга да се бият до смърт като „римски гладиатори”, като наказание, че преди време останалите окръзи са се изправили срещу Капитолия (управлявана от президент Сноу (Доналд Съдерланд)).

След големия успех на „Игрите на глада” (режисьор, на който беше Гари Рос)  – както в позитивните отзиви, така и в „скромния” бокс офис от над 691 милиона, дойде време и на дългоочаквания втори филм от поредицата – „Игрите на глада: Възпламеняване”. За режисьор беше избран Франсис Лоурънс, познат ни от „Аз съм легенда” и „Вода за слонове”.

Ако в първия филм се усеща насоченост повече към по-младата публика, то в „Игрите на глада: Възпламеняве” имаме не само научно-фантастичен, приключенски екшън филм, а истинска драма и трилър. Образът на Дженифър Лоурънс като Катнис Евърдийн е дълбок, психологически, сложен. Тя пресъздава една Катнис, изпълнена със съмнения, болка, ярост, страх.

Не по-малко интересни са образите на Уди Харлсън (Хеймиш Абърнати), Джош Хътчерсън (Пита Мелак), Лиам Хемсуорт (Гейл Хоторн), Елизабет Банкс (Ефи Тринкет). Целият актьорски екип успява да пресъздаде така героите, че се получава една цялост. Както казах Катнис не само се бори, за да спаси живота си, тя се превръща в символ на надеждата. Не трябва да се спести и заслугата на Доналад Съдерланд като пресметливия и диаболичен президент Сноу. Отново в „игрите” влизат стилистът на Катнис – Сина (Лени Кравиц) и водещият Цезар (Стенли Тучи). Към каста за този втори филм от поредицата се присъединиха още: Филип Сиймор Хофман, Сам Клафлин, Джена Малоун и др.

Не на последно място трябва да се отдели внимание на футуристичните костюми, заслугата за които имат Триш Съмървил и креативния директор на Alexander McQueen – Сара Бъртън. Операторското майсторство също се отличава – с различните  фартови движения, панорами, близки планове които са в унисон с героите или обстановката. Трябва да се спомене и екипа, работил по визуалните ефекти, които определено е мислил с мащаб.

Както се очаква при смяна на режисьора – от Гари Рос в първия до Франсис Лоурънс тук, режисурата е различна. Франсис Лоурънс успява да пресъздаде драмата, не само социалната, а тази на отделния човек. Има както епични моменти, в които виждаме мащабност, както при представянето на зрелищния Капитол и битките, така и личен момент, където сякаш зрителят остава насаме с героя и се слива с него (както се вижда и при „Аз съм легенда” с Уил Смит).

И така, твърдо може да се каже, че „Игрите на глада: Възпламеняване” надмина очакванията ми. Ако първият филм от поредицата показа, че в крайна сметка не е само за тийнейджърски, то вторият здраво стъпи и затвърди своите намерения да не е само постапокалиптичен приключенски екшън филм, а да гледа много повече напред. Дали това е заради режисьора, актьорската игра, визуланите ефекти или всичко взето заедно, трябва зрителите да видят със собствените си очи по големите екрани.