Денят на мъртвите: от Мексико до модата и изкуството

Между 1 и 2 ноември Мексико се изпълва с оранжеви цветя, свещи, музика и усмихнати черепи. Денят на мъртвите – Día de Muertos – е един от най-красивите празници в света, превърнал се от семейна традиция в глобално явление, което вдъхновява модата, изкуството и киното.

За мнозина в Европа първата асоциация с края на октомври е Хелоуин – тикви, костюми и страх. Денят на мъртвите обаче е съвсем различен. Той не е празник на ужаса, а на паметта. Мексиканците не се страхуват от смъртта в тези дни – те я канят на гости, слагат ѝ място на масата и ѝ пеят песни. Защото вярват, че за кратко душите на близките им се завръщат у дома.

Празник, роден от две култури

Корените на Деня на мъртвите са дълбоки. Още древните народи в Мезоамерика – ацтеките и техните предшественици – почитат мъртвите с ритуали, посветени на богинята Миктекасиуатл, господарката на подземния свят. След испанското завоевание тези вярвания се преплитат с католическите празници – Деня на всички светии на 1 ноември и Задушницата на 2 ноември. Така се ражда уникална смесица от местни и християнски традиции, която и днес е жива.

Обичайно 1 ноември е посветен на починалите деца – „angelitos“, малките ангели, а 2 ноември – на възрастните. През 2008 г. ЮНЕСКО вписва празника в Представителния списък на нематериалното културно наследство на човечеството, признавайки неговата стойност като жива традиция, която свързва поколенията.

Олтарът на спомена

В центъра на празника е ofrenda – домашният олтар, който всяко семейство подрежда за своите близки. На него се поставят снимки на починалите, свещи, храна и напитки, които са обичали приживе, лични вещи, кръстове и религиозни образи. Олтарът често е на няколко нива, символизиращи небето, земята и подземния свят.

Най-разпознаваемият елемент е цветето cempasúchil – мексиканската тагетес, чийто наситено оранжев цвят и силен аромат, според вярването, водят душите обратно у дома. С листенцата ѝ се оформят пътечки от вратата до олтара, а гробищата се превръщат в море от оранжево. Към олтара се добавят и pan de muerto – сладкият „хляб на мъртвите“, украсен с тесто във форма на кости, захарни черепи с изписани имена и papel picado – ажурно изрязана цветна хартия, която трепти на вятъра.

Вечерта семействата отиват на гробищата, почистват и украсяват гробовете, палят свещи и остават до късно – разказват истории, пеят, хапват и пият заедно. Атмосферата не е тъжна, а топла и празнична. Смъртта не е край, а част от кръговрата на живота.

За българския читател в това има нещо познато. И у нас Задушница е ден, в който ходим на гробищата, раздаваме храна „за Бог да прости“ и си спомняме за близките. Разликата е в тона – там, където ние сме тихи и съзерцателни, мексиканците избират цвета, музиката и смеха.

Ла Катрина: дамата, която се присмива на смъртта

Ако Денят на мъртвите има лице, то е лицето на Ла Катрина – елегантен женски скелет с широкопола шапка, украсена с пера и цветя. Образът се появява в началото на XX век в гравюрите на мексиканския художник Хосе Гуадалупе Посада. Неговата „Calavera Garbancera“ е сатира срещу мексиканците, които се срамуват от произхода си и подражават на европейската мода. Посланието е ясно: под шапката и грима всички сме еднакви – смъртта не прави разлика между богати и бедни.

Няколко десетилетия по-късно Диего Ривера включва фигурата в прочутия си стенопис „Сън за неделен следобед в парка Аламеда“ и я поставя до самия себе си и до Фрида Кало. Именно тогава тя получава името Катрина. Оттогава Ла Катрина е икона – символ на мексиканската идентичност, на иронията и на смелостта да погледнеш смъртта в очите.

От улицата до подиума

Днес естетиката на Деня на мъртвите е навсякъде. Гримът „calavera“ – бяло лице, тъмни кръгове около очите, цветни мотиви и цветя по челото – е сред най-търсените визии в края на октомври по целия свят. Флоралните корони, бродериите, наситените цветове и черепите с орнаменти се появяват в колекции на дизайнери, в бижута, аксесоари и интериорни предмети.

Модата обича празника заради неговата визуална сила – съчетанието на черно и ярки цветове, на смърт и цветя, на сериозност и игра. Но тук има и важен въпрос: кога вдъхновението се превръща в присвояване? Все повече мексикански творци напомнят, че зад красивите образи стои дълбока семейна и духовна традиция. Уважението започва с познанието – да знаеш какво носиш и защо.

Холивуд, Бонд и „Коко“

Голяма част от световната популярност на празника идва от киното. Във филма за Джеймс Бонд „Спектър“ (2015) зрелищната начална сцена се развива по време на парад за Деня на мъртвите в Мексико Сити. Интересното е, че такъв голям парад тогава всъщност не е съществувал – но след филма градът създава свой собствен и той бързо се превръща в туристическа атракция, събираща стотици хиляди души.

Две години по-късно анимацията на Pixar „Коко“ (2017) разказва историята на момче, което попада в Страната на мъртвите. Филмът печели „Оскар“ и показва на милиони деца и възрастни по света, че празникът е за любовта, семейството и паметта. Песента „Помни ме“ (Remember Me) се превърна в негов неофициален химн.

Изкуството на паметта

В Мексико Денят на мъртвите е и голям празник на изкуството. Художници създават огромни олтари в музеи и на площади, занаятчии изработват фигури от папие-маше и керамика, а градове като Оахака и Мичоакан, където традициите са особено силни, привличат пътешественици от цял свят. В село Мискик край Мексико Сити и на остров Ханицио в езерото Пацкуаро нощните бдения на гробищата са впечатляващо зрелище от хиляди свещи.

Може би най-ценното, което Денят на мъртвите ни дава, е една различна гледна точка към смъртта. Вместо да я крием, мексиканците я превръщат в повод за среща. Вместо да забравяме, ние помним – с цветя, храна, песни и истории. „Човек умира наистина едва когато бъде забравен“ – тази мисъл, която звучи и в „Коко“, е в основата на празника.

Как да отбележим празника у нас

Не е нужно да сте в Мексико, за да усетите духа на Деня на мъртвите. Можете да подредите малък олтар у дома със снимки на близки, свещи и цветя – в оранжево, жълто и бордо. Можете да изпечете сладък хляб, да разкажете на децата истории за баба и дядо или просто да си спомните за хората, които вече не са сред нас, с усмивка, а не само с тъга.

Защото в крайна сметка Денят на мъртвите не е празник за смъртта. Той е празник на живота – на онези, които са го споделили с нас, и на любовта, която не свършва.