В сейфовете на душата

Човек обича да събира неща. Полезни или непотребни, важни или не чак толкова, струпани в ъгъла или подредени в кутии, те стоят търпеливо и очакват да бъдат извадени отново.

През целия си живот човек грижливо съхранява в сейфовете на душата си късчета спомени. Малко прашни, но предизвикващи същото онова въодушевление и радост, както преди.

Споделени мигове… Шепа усмивки… Шапка на точки, свалена от вятъра… Кристалчета смях, замръзнали в утрото… все такива дребни неща, които могат да топлят душата ти. Спомени за отминало време и хора, останали там… в сърцето ти, споделящи същите спомени. Или поне ти така си мислиш.

Понякога една случайна среща след години може да те накара да разбереш, че всъщност общите спомени не са общи и това, което пазиш с години е нещо отдавна забравено от някой друг, който си смятал за близък, заради общия спомен с него.

Тогава започваш да се питаш дали несъзнателно не си украсил спомена от една обикновена случка с повече емоции, превръщайки го в нещо по-важно, отколкото е, вплитайки в него и образите на някой, който си харесвал и си искал да е в него.

Не знам кое би било по-малко разочароващо - страхът, че може да пазиш измислени спомени или да приемеш, че спомените, които за теб са безценни, може да не значат нищо за някой друг?

"Под капака на старата ракла", Македонка Шутова