Синьо

Животът ме е научил, че чувствата не могат да се опишат с една-единствена дума. Аз не вярвам в "тъга", "радост", "съжаление"... Иска ми се да разполагам със сложни хибридни чувства, думи, навързани по немски маниер като влакови композиции, например "щастието, съпътстващо бедата" или пък "разочарованието, когато преспиваш с фантазиите си"... Никога не съм имал точните думи, с които да опиша живота си, а сега след като влязох в своя разказ, те ми трябват повече от всякога. - Джефри Юдженедис, из "Мидълсекс"

Синьо е. Преди да ме има, преди някой изобщо да си помисли, че може да ме има, аз се нося в една ефирна, синя безкрайност и чакам да се родя. В този изначален, безплътен сън, от който всички идваме, и в който в момента се намирам, аз нямам форма, но знам всичко.

Наблюдавам живота на членовете на моето семейство и притежавам това абсолютното знание, което ще изчезне в мига, в който отворя очи на белия свят. Но все още има време дотогава.

Сега сме в онази част на историята, в която баба ми и дядо ми се запознават. Тя се казва Райна и има най-големите очи в селото. Да, и едните, и другите очи. Кафявата й коса дори на плитка е дълга до кръста, ухае на здраве, усмихва се рядко, но ако го направи е чудесно изживяване за всички въвлечени, така че няма мъж от 18 до 60, който да не я иска за жена.

Винаги е приятно да знаеш, че си имал красива баба, тъй като хипотетично имаш огромен шанс тези гени да достигнат и до теб - онова същество, което още се извайва някъде там в безкрайността и би желало да има добра основа на физическата си форма.

Баба, както казах, е страхотна, но е пълен темерут. И именно това ще взема аз от нея и ще бъда любимият й внук. Наблюдателна е и нищо не й убягва и може би заради това е доста груба с хората. Казва истини в очите наляво и надясно, а те са най-грубото нещо, което можеш да сервираш на някого, още повече, ако не е поискано от теб.

И всъщност с течение на времето, кандидат-женихите драстично намаляват, не защото е станала по-грозна, а защото малцината добрали се до нещо като среща с нея, след това разказвали с учестено дишане, че тая Райна по-добре да ходи на майната си. 

Тук, от моята наблюдателна синя кула на неродените, си мисля дали цялото това поведение идва от красотата? Важно ми е да си знам, като тръгна да се мотая по света, дали, ако изглеждам добре, ще мога да съм по-решителен и да имам претенции?

Да, прабаба ми точно така изтълкувала поведението на дъщеря си. Като префърцунени претенции, които не знаела откъде идват, но трябвало да се изкоренят час по-скоро.

Баба Райна никога не е получавала кой знае каква нежност от родителите си. Не защото не са я обичали, а просто защото не са знаели как и не им идвало отвътре. Така били възпитани и те самите, в една прикритост инесантименталност, където всеки един жест на гальовност просто би бил мекушав.

И затова, когато баба среща дядо ми Христо на един събор и той доста настъпателно държи да излиза на разходки с нея, въпреки славата й, че ще го направи на бъз и коприва и ще го разкара, тя го взима за пълен льольо.

Дядо ми е висок и здрав мъж, в когото кривотата на лицето му и благотата на характера му правят съчетанието на един доста харизматичен мъж. Дядо умирал от кеф да гали баба по косата, по ръцете, по лицето, да й пее, да я прегръща неочаквано, докато никой не ги вижда и да излива цялата нежност, която имал в себе си и която трябвало да сподели.

И я пречупил. Немилваните тяло и душа на баба се предали напълно на младия тогава Христо и вече не можели да живеят без него, та когато той умря десет години преди нея, тя все едно наистина вече не съществуваше. Беше тук, където съм аз сега, но тялото й още не я пускаше да си ходи.

И така, двамата се влюбват, изживяват разни перипетии с бащата на булката, но като цяло прабаба е щастлива, че някой е взела чепатата й щерка и се намесва решително. Райна и Христо имат цели четири деца, сред които се отличава любимата ми леля Стефи, най-омразната ми леля Тони, вуйчо ми Симо, който никой не го знае къде е от 97-ма и разбира се най-важното им дете, поне за мен. Майка ми Елена.

Тъй като баба ми не можела да се промени с вълшебна пръчка и да стане изведнъж най-любвеобвилния човек на света, въпреки че поне се е понаучила да приема нежност, логично е била доста строга майка, която постъпвала с децата си, така като са постъпвали с нея. Без да го съзнава и без да го иска.

Дядо бил добрият, даже според Райна тя го спасявала да не го използват и да свърши на улицата. Той винаги се застъпвал за децата, но и срещу него се съюзявали жените в семейството. Нищо чудно, че вуйчо Симо още след студентство запрашил на първото от многото си скитания по света.

И каква да се роди израстне майка ми в едно такова семейство? Визуално приличала на баща си. Висока, крива, но страшно харизматична. Толкова много имала от него, че виждате каква истинска стена е била вдигната между мен и красивите хромозоми на баба.

Същински междугенни войни са се водили в моята зиготаи. Накрая, окупаторите представители на генофонда на баща ми, допуснали като утешителна награда един-два нахални гена, които ме превърнали в чешита тип "баба си Райна". М-да, и аз съм пращал и са ме пращали на майната си неведнъж. И само един човек знаеше как да ми влезе в положение.

Елена била и мила като баща си, но заключена в моминското мълчание на майка си, (защото с възрастта то тотално изчезнало и баба ми се превърна в страшно плямпало).

Леко притеснителна, от това че се източила като върлина още в десети клас, мама не можела напълно да разгърне заложения си чар и факта, че винаги хората я забелязват, дори да не иска да се натрапва.

Просто си имаше това очарование и винаги я запомняха. Тя се смееше свенливо, наблюдаваше, мълчеше, ако можеше да се замълчи, говореше в крайно наложителни случаи и се усмихваше като Мона Лиза - т.е. кой разбрал-разбрал.

Синьото сияние между море и небе, в което плувам се размърдва. Аз вече съществувам в мама и нейното пораснало, зряло тяло, но до мен се намърдва още едно присъствие. Брат ми. Кой ли от нас ще бъде първи?

Още не знаем, защото и тя няма ни най-малка представа, че ще се случим. Още си няма и гадже. Излиза с един колега от нейната специалност - Митко. Райна бие канчето да го взима и да се женят, че вече не знам си коя братовчедка Лидка имала второ дете, а била набор на мама. Елена завърта очи, въздиша и с мека усмивка изслушва поредната тирада на баба. Така ще се справя и с моите.

Елена е от хората, които вървят сякаш под похлупак. Не се сливат с околната среда, настроение и време. Не носи чадър, когато ще вали, не се смее, ако не й е смешно, дори другите около нея да го правят. Не прихваща.

Вълнува си я нейния свят с книги и любопитство към различни неща, към които обаче й трябва някой да я поведе. Това не е Митко, а тя не може да тръгне и сама. Има един човек, който може да го направи. И това е баща ми Илия.

Докато малката Ели била кокалеста хърба и се сдухвала от това, Илия имал най-големия нос от всичките си приятели, но бил тотален лидер и най-популярното момче в махалата. После в класа си. После в университета. После в работата.

В рамките на живота си баща ми ще преживее 2 инфаркта, ще докара бизнеса си до върха, до банкрут и пак до върха в рамките на 10 години, ще пропътува стотици километри, ще направи две деца, ще се скара и няма да си говори до края на живота си с по-големия си син, ще помогне на много хора и ще обича Елена до сетния си дъх.

Виждате, че доминантата е твърде силна, така че със сигурност приличам на баща си. А той е човек, който увлича, заразява, дава тласък. В това се превръща и за инертната ми майка, която се научава да прави нещо, в посока на това, което иска именно заради Илия.

Баща ми я вижда в лафката на университета. Много е мила с леличката дето продава кифли и се усмихва чаровно. Илия я запомня. После я вижда да играе във волейболния отбор на университета (добро приложение на тия 179 сантиметра).

В разни пуловерчета не можело да се види, но в спортен екип майка ми била доста привлекателна и Илия, свикнал да получава каквото си поиска и да действа за него, най-открито я поканил на среща. Елена веднага усетила тази негова силна енергия, но смотолевила нещо за Митко.

Илия проучил кой е тоя и за два дена го неутрализирал като Митко сам пожелал на мама късмет в живота и казал, че явно пътищата им не водят в една посока.

Години по-късно разбирам, че баща ми го поканил уж на по бира. Митко не знаел за какво го кани този, но отишъл и на срещата им присъствали най-нацепените приятели на Илия от фен-клуба на Левски, които гледали лошо. Митко разбрал, че ако иска майка ми, трябва да изяде много бой, за да устои на конкуренцията.

Илия бил двигател, Елена му била вдъхновение. Не много хора имат шанса да срещнат в рамките на земния си живот точните хора за тях, но аз очевидно имам късмет. Баба и дядо, а сега и родителите ми.

Когато в кръвта ти тече любов още преди да те има, нямаш право да бъдеш задник, дължиш го на всичко, което се е случило досега. И на всички.

Синьото вибрира и брат ми се спуска по една фуния директно към света, без дори да ми махне. Като чакащ актьор съм. Сцената ме зове, търпението ми се изчерпва, но явно не ми е дошло времето.

Брат ми е първо дете и ще отнесе огромно количество родителска обич. Баща ми много се раздава за брат ми, ритат футбол, води го по мачове, говорят си за живота.

Аз се раждам цели 7 години по-късно и тогава сякаш Илия ще се е поуморил и аз ще получа бледо копие на това внимание. Мама все пак и над мен ще трепери, и за мен ще готви любими ястия, ще ни залива с нежност, за да знаем и ние как да я предаваме.

Виждам всичко. Как тя ще ме целува по челото, дори когато съм вече голям мъж. Виждам още нашите големи и шумни семейни празници, в които всеки се надвиква, баба Райна разправя пиперливи слухове, за всички, които не присъстват, дядо сияе, че децата му са се събрали, омразната ми леля Тони крие под всичките си злобни забележки дълбоката тъга, че не се е омъжила, любимата ми леля Стефи ми разказва за братовчедите ми, вуйчо сега пък бил писал от Ханой. Отново не е ясно какво прави там.

Брат ми и баща ми са на прага на непреодолимата си кавга, заради жената, която брат ми представя на една от именно тези семейни вечери. И бездънните очи на майка ми, пълни с любов. Там, откъдето идвам аз.

Синьото вибрира. Фунията към света се завърта. Само след секунди ще видя първо нейните очи и после слънцето. И всичко ще забравя. И повече нищо няма да знам. Дали съм готов да тръгвам? Та аз цяла вечност това чакам.

Разказът взе първа награда на Втория национален литературен конкурс "С море в сърцето", град Царево, 2016 г.