Мирела Дамянова: три стихотворения за любовта

Един ден,
малко преди да изгрее слънцето,
ще разбереш.
Ще е тихо.
Тя още ще спи.
Ти още ще си я прегърнал.
Нищо, че ръката ти изтръпва.
Нищо, че трябва да ставаш.
Ще я погледнеш.
Ще се усмихнеш.
Да, ти, който не се усмихваш.
Ще се ухилиш до уши,
очите ти ще се усмихват.
Тя няма да знае.
Само ти ще си знаеш.
Или поне така ще си мислиш.
В този ден,
който още не е започнал,
ще схванеш.
Изчакай и ще разбереш.

...

Сякаш нещо има.
Като я видиш
ставаш непохватен.
Забравяш думи.
Вицовете са ти тъпи.
Но тя се смее.
И ти се смееш.
На изцапаното ти лице от сладоледа.
На трудното за разбиране изречение.
На вица, който няма смисъл.
И в твоите очи се отразява нейния смях.

Какво значение има,
че нищо не е перфектно,
щом тя се смее...

...

С теб страшното не е страшно.
Непознатото не е чуждо.
Новото е хубаво.
Намирам спокойствие в неспокойното.
Няма значение къде съм,
щом ти държиш ръката ми.
Всичко е красиво,
когато вървим заедно към него.
Мога да издигна планини с теб,
само ме прегръщай.
Домът ми е в очите ти.
Може и да не ме разбираш,
но това за моята душа е много.
Благодаря ти, че те има.