Минутка вълшебно безвремие
Погледна през една стъклена бутилка с вода и стаята потъна в цветно-блещукаща композиция. Хареса й да гледа шкафа с всичките му джунджурийки, преливащ в нюанси и отблясъци.
Кристалните чаши се бяха разтеглили като малки и дълги метър стъклени игли. Гледката я заплени. Замисли се за времето. Не знаеше колко дълго се бе взирала, но имаше усещането, че се връща отнякъде далеч. Стрелките на часовника не бяха помръднали особено, само с минута две, а тя се чувстваше отпочинала като след разходка в гората.
Опияни се от идеята да прави с мислите, минутите си каквото поиска. Отиде на работа с блясък в очите, а до края на деня успя да се качи в машината на времето поне още два пъти. Единият път го направи в офиса, когато остана сама в общата кухничка, за да си направи кафе. Беше тихо, а навън ромолеше ситен дъжд.
Открехна леко прозореца и отвън влезе хладен аромат на дъждовни капки. Той се понесе като невидим пушек от цигара и се сля с уханието на току-що приготвено силно кафе.
Върна се десет години назад, в един дъждовен ден, когато беше студентка и с нейна колежка се бяха скрили под един навес. Не си казаха нищо кой знае какво, а само усетиха, че между тях се заражда някаква фундаментална връзка.
Заредена с приятен спомен, предизвикан от тази миризма, тя се върна на бюрото и отвори електронната си поща. Енергично и емоционално натрака писмо, завършващо с дата, час и въпросителен знак.
Вторият път беше, когато се возеше в рейса към вкъщи. Реши да разчисти телефона си от ненужна информация и се зае със снимките и изображенията. Както си махаше механично снимки на дрехи, ненужни вещи и крайпътни табели, попадна на една много стара фотография. Първата й разходка до Седемте рилски езера.
"Окото" я гледаше със своя древен, синьо-зелен и спокоен поглед, събрал в себе си надеждите на толкова много съдби и тя почувства прохладата на спокойствието.
- Следваща спирка булевард "Витоша" - проточи се някак задгробно гласът от записа в автобуса. Време беше да слиза, за да се впусне в асфалтово-панелената действителност.
Не беше толкова страшно този път, дори не й направи впечатление шумът от колите и изнервеното звънене на ватмана. Толкова пъти й се беше искало просто да избяга от този звуков апокалипсис, да "хване гората" и никой да не я закача. И най-сетне успя.
Беше открила цял един нов свят в себе си и смяташе да разкаже на всички за него…
