"Край" се пише тихо. И не се пренаписва
Днес, точно 399 дни откакто се запознахме, се събудих и осъзнах, че вече не съм влюбена в теб. Не погледнах телефона си с надежда да видя съобщение, не очаквах обаждане, не се замислих какво правиш в момента, какво би било да се събуждаме заедно...
Оправих леглото си, облякох се, отворих прозореца, направих си кафе. Навън животът продължаваше бавно и красиво – деца отиваха на училище, комшийката хвърляше боклука с цигара в уста, един дядо изнесе остатъците от вечерята и ги нареди пред бездомните котки.
Как до вчера не бях забелязвала това? Защо не съм си позволила да се насладя на този миг с дъх на кафе, липи и сутрин? А, да – защото исках теб, мислех за теб, виждах теб. И нищо друго, и никой друг.
И си давам сметка – беше страшно така да ме заслепи това обичане, че да забравя не само как се обичат другите, но и как се обича светът. А светът заслужава обичане, нищо че е объркан и шантав, а може би – именно заради това.
И има толкова неща, които заслужават да бъдат оценени – семейството, верните приятели, онези малки жестове на добрина, уличните котки, мързеливите сутрини с чаша кафе, романите с неочакван край, шоколада с бадеми, тихите вечери, усмивките от непознати, смешните снимки, разходките по реката, любимите песни…
Днес осъзнах, че съм те изплакала - някъде между пропуснатите обаждания, тъжните стихове и онова абстинентно "а можеше да бъде", което никога не е. Може би, трябваше да те изплача, за да видя света по-ясно – свят, който заслужава да бъдеш влюбен в него денонощно.
Нещо ново се събуди в мен – мисълта, че искам да направя толкова неща – да си боядисам косата, да отида на кино, да препрочета любимите си книги, да прегърна близките си, да потърся забравените приятели…
Изваждам лист хартия и записвам – толкова неща за обичане и толкова малко време!
Тогава ти звънна. Да беше звъннал ден по-рано, само ден по-рано – каква разлика щеше да има, цял живот разстояние! Но днес… Днес ще оставя телефона и ще се разходя.
"Край" се пише тихо. И не се пренаписва.
