Искаме ли твърде много?

Общоприето е, че жените мислим с лявата част от мозъка си, която е по-емоционална, докато мъжете използват дясната – по-рационалната. Но наистина ли е толкова просто?

Когато се отнася до любовта изглежда, че има битка между това, което знаем и това, което чувстваме. Тогава какво правим, когато сме в ситуация, която ни тласка ту към лявата, ту към дясната част? Когато се отнася до връзките, кое е по-умно: да следваме сърцето или мозъка?

Можем ли да имаме всичко? Откакто сме се родили сме научени, че можем да постигнем каквото пожелаем. Да станем космонавти, управители на банка, домакини. Вече няма правила и изборите са безкрайни. Но възможно ли е да сме станали толкова разглезени, че не можем да вземем едно решение?

Една част от нас знае, че когато изберем нещо, било то мъж, или страхотна работа, другите варианти изчезват. Нерешителни ли сме или просто искаме всичко от топ-листата? Искаме ли твърде много или наистина можем да имаме всичко?

Какво сме готови да направим, за да получим това, което искаме? Лъжи, лицемерие, ухажване. Всичко?! Но можем ли да понесем и болката от загубеното? Дали, следвайки разума си, ще си спестим разочарованието или просто ще получим една фалшива "стабилност"? Ще се радваме на хубавите моменти и ще се опитваме да подминем съмненията и въпросите, които изникват през останалото време.

Заслужава ли си да се доверяваме сляпо, просто защото така мислим, че е редно? Защото не искаме да загубим и малката стабилност в живота ни. Или да послушаме сърцето си, да срутим нетолкова стабилните основи и да приемем загубата. Да свикнем с хаоса, самотните дни и множеството въпроси. Може би сме привикнали на болката и затова следваме сърцето си. Надяваме се, че този път ще е различно.

Щастие, цветя, любов. Но, всъщност, онази не чак толкова изключителна болка, винаги е някъде там. Скрита зад поредната целувка, чакаща да излезе, следвайки съмненията в главите ни. Колебания, породени от възникналите въпроси. Щом болката идва заедно със съмненията, а те са в главите ни, то тогава има ли значение с коя част мислим? И ще продължим ли да искаме всичко, когато осъзнаем, че и болката се включва в това?