Ден в чужди обувки

Доста често сочим хората с пръст. Казваме им какво да правят. Съдим ги. Ритаме ги душевно. И си мислим, че знаем кое е правилно за тях. Но всъщност, ако знаем какво стои зад един човек. Зад образа на успял, можещ, каращ хубава кола....

Ако знаем колко мъка и страдание има в душата му – ще продължаваме ли да го съдим?

Ако за един ден обуем неговите обувки. И извървим неговия път. Ако за един ден се спъваме в неговите препятствия. Изпитаме силата на неговите чувства и емоции. Тогава отново ли ще продължаваме да завиждаме?

Тогава отново ли ще искаме да бъдем на мястото на някой друг?

Замислих се колко неразказани истории стоят зад най-широките усмивки. Колко болка. Тайни.. И как усмивката е просто социална маска, която ги прикрива. Маска, която Хората Усмивки рядко свалят и пред най-близките си. За тях истинското щастие е да плачат, защото те са забравили как да плачат. Изкуствената усмивка заличава искрените сълзи.

За Хората Облаци е истинско щастие да се научат отново да се усмихват. Те не искат да се преструват. Но нямат силата да се усмихнат. Тъжно, нали?

За Срамежливите Хора е истинско щастие да могат да комуникират. Те изпитват притеснение, дори когато трябва да си платят сметката в магазина. Защото всяка комуникация е риск – да бъдат наранени. Или някой да им се присмее.

За Хората, изгубили своята душа, една целувка или една прегръдка може да бъде риск. Риск отново да бъдат изоставени. Ако се доверят. Риск отново да бъдат предадени, защото някога са обичали. И някога са били изоставени.

И замисли се... Ако днес разполагаш с чифт чужди обувки, чий обувки искаш да обуеш?

Чий път искаш да извървиш, за да бъдеш на нечие чуждо място?

Повече от авторката вижте на: facebook.com/denitsa.krasimirova21