Безвремие

Ако хората бяха дъжд, той просто ръмеше, а тя беше ураган ...

Дали заради човешката природа или заради нещо друго, уви нямаше значение. Там, с този чудноват аргумент за дъжда, с това ужасно усещане за безсилие, а и с онова пусто несъвършенство на взаимоотношенията – разрухата настъпи. Между другото беше зимен сезон, но имаше силно слънце.

Сега обаче мечтите станаха по-големи, душата за нещастие по-често болеше, а тялото бе все по-вдъхновяващо, носещо аромат на спомените от онези безкрайни нощи на любов, на безвремие, на съвършенство.

С изминаването на сезоните, истината блестеше по-силно, думите ставаха по-красиви, но повече бледнееха, заради малките, но убедителни победи на страха в тялото му.

Мислите танцуваха изящен танц, най-често нощем – в тишина и звездно сияние.

Дъждът не спря да вали и през този зимен сезон. Беше слаб, но постоянен, цяла седмица почти. Нещо във времето подсказваше за него, за характера му. Всъщност понякога дъждът се усилваше, но за кратко.

Сутрин, когато вали, най-много обича да пие кафе, разбира се с мляко. Асоциацията с онези сутрини заедно е неизбежна, както и с вечерите с вино и шоколадови бонбони, а също и със следобедите с канелени бисквити и чай. За обяд понякога обичаше да яде желирани бонбони, нищо чудно, че бяха във формата на мечета – много по-сладки са от останалите.

Сега най-често вали нощем, а от небето освен дъжд и сняг, понякога се виждат как падат и звезди... Мечтите станаха все по-големи, а желираните бонбони все по-вдъхновяващи. Между другото понякога да се намокриш навън, докато вали е чувство, което не може да се опише. Приятно е.

Още вдъхновяващи текстове на Цветина Димитрова намерете на: Spiritofloveandbeauty.wordpress.com

Снимка: hongkiat.com