Матю Пери & Джулия Робъртс: историята на тяхната любов

Нали знаеш как по време на ковид някои хора имаха чувството,че изживяват все един и същи ден? Ето това е денят, който аз бих искал да мога да преживявам постоянно. Иска ми се да можех да го живея до последния си дъх. Но не мога. Единственият начин да го постигна, е като разкажа за него, за да видя дали ще помогне някак. Беше навечерието на новата 1996 г. в Таос, Ню Мексико. Цял следобед играехме американски футбол в снега. Аз, гаджето ми Джулия Робъртс и група приятели. Тя беше най-голямата филмова звезда в света, а аз участвах в най-добрия сериал. Ухажването ни започна по факса. Някъде съществува купчина листове висока половин метър - половин метър ухажване изпълнено със стихотворения, полети на въображението и две знаменитости, влюбени и свързани по един красив и романтичен начин. По това време хвърчах в облаците. Бях в центъра на всичко и нищо не можеше да ме разклати. Горещият пламък на славата беше мой. Прокарвах ръката си през него, но той не ме пареше. Това беше инертният център. Още не бях разбрал, че славата не запълва празнината, но за момента я запълваше достатъчно, за което бях сърдечно благодарен.

Първият сезон на ''Приятели'' стана страхотен хит и аз в общи линии доплавах до втория. Бях гостувал на Летърман, бях поканен и при Лено. Стояхме на кориците на списанията People и Rolling stone, когато и двете бяха голяма работа. Вече получавах и предложения за филми. И защо не? Получавах всичко, което поисках - филми за милион тук, филми за милион там... Не бях чак Джулия Робъртс, но тя беше само една. Тогава ми се случи нещо, което се случва само на знаменитостите. Веднъж Марта Кауфман дойде и ми каза, че би било добре да изпратя цветя на Джулия Робъртс. За най-ярката звезда във Вселената ли ставаше дума?  

-  Добре, става. Защо? - попитах.

Оказа се, че са ѝ предложили да участва във втория сезон в епизода след мача за Суперкупата, но тя казала, че би приела само ако участието ѝ е свързано със сюжетната линия на моя герой. Нека повторя - тя би приела само ако участието и е свързано със сюжетната линия на моя герой. Но първо трябваше да я очаровам. Дълго и усилено мислих какво да напиша на картичката. Исках да звучи професионално от една знаменитост към друга. (Е, от малка знаменитост към далеч по-голяма.) Но исках да е нещо по-кокетно, за да се уравновеси казаното от нея. Все още се гордея с крайното си решение. Изпратих ѝ три дузини червени рози, а в картичката пишеше: 

Единственото по-вълнуващо от възможността да участвате в предаването, е това, че най-сетне имам повод да ви изпратя цветя.

Не е зле, нали? Може и да ме беше страх да спя нощем, обаче когато се налагаше можех да сипя чар. Само, че работата ми съвсем не бе приключена. Отговорът ѝ гласеше, че ще склони да участва в сериала, ако съумея успешно да ѝ обясня квантовата физика. Еха! Първо си общувам с жената, за която е изобретено червилото, а сега трябва и да залягам над книгите. На следващия ден ѝ изпратих статия по въпросите на корпускулярно вълновия дуализъм, съотношението на неопределеност и квантовото заплитане и това беше само донякъде метафорично. След много години Алекса Джангал сценарист на ''Приятели'', разказа пред The Hollywood Reporter: ''Джулия харесваше Матю от самото начало, защото той е много чаровен. По факса течеше голям флирт. Тя му задаваше въпроси от типа на ''Защо трябва да изляза с теб'' и всички сценаристи се събирахме, за да му помогнем да измисли отговор. И без нас щеше да се справи, но ние бяхме от отбор ''Матю'' и работехме в негово име, за да се получи.''

В крайна сметка усилията ни свършиха работа. Джулия не просто се съгласи да участва в сериала, но и ми изпрати подарък кравайчета, много, много кравайчета. Разбира се, защо не? Тя все пак беше Джулия Робъртс. И така започна тримесечното ежедневно ухажване по факса. Това беше преди ерата на интернет и мобилните телефони. Цялото ни общуване протичаше чрез факсове, много, стотици факсове. Отначало се движихме из периферията на романтиката, пращах ѝ стихотворения и я карах да назове офанзивната тройка на Лос Анжелис Кингс - такива работи. А не е като не да не бяхме заети и двамата - аз се снимах в най-известния сериал в света, а тя във филма на Уди Алън ''Всички казват, че те обичам'' във Франция. Но по три-четири пъти на ден седях до факса у дома и наблюдавах как машината бавно разкрива последното ѝ послание. Толкова се вълнувах, че понякога, когато излезнах вечер на купон и флиртувах с някоя привлекателна жена, прекъсвах разговора и бързах към къщи, за да видя дали няма нов факс. В девет от всеки десет случая имаше.

В писмата ѝ личеше интелигентност - бяха толкова умни - начинът, по който съставяше изречения, виждането ѝ за света, изразяването на неповторимите ѝ мисли, всичко беше пленително. Нерядко четях факсовете по три-четири, понякога и по пет пъти, ухилен над хартията като някакъв идиот. Сякаш я бяха пуснали на тази планета, за да кара хората да се усмихват, а сега - конкретно мен. Изглеждах като петнайсетгодишно хлапе на първа среща. И никога до този момент не бяхме разговаряли, камо ли да се бяхме срещали.

Рано една сутрин всичко се промени. Факсът, който получих от Джулия звучеше романтично. Обадих се на един приятел и казах:

- Загазих. Ела веднага и ми кажи дали греша.

Когато дойде му показах факса и той заключи:

- Да, прав си. Очевидно си загазил. 

- Какво се предполага, че трябва да отговоря?

- Ами... как се чувстваш?

- Да го духаш! Просто ми кажи какво да напиша.

И така, с моя Сирано съставихме и изпратихме също романтичен факс. След това се спогледахме и застанахме до машината - двама мъже зяпащи един апарат. След десетина минути пронизителният звук от факса, тракането, бръмченето и свистенето от космоса изпълни апартамента ми. Пишеше: ''Обади ми се'', а отдолу беше написан телефонният ѝ номер.

Вдигнах телефона и набрах Джулия Робъртс. Бях дяволски напрегнат както при първото си гостуване при Летърман. Но разговорът протече леко, разсмях я, човече, и то какъв смях! Личеше си, че е много интелигентна изключително умна. Бързо разбрах, че е сред тримата най-добри разказвачи, които бях срещал някога. Историите ѝ всъщност бяха толкова добри, че по едно време я попитах дали не си ги е записала предварително. След пет часа и половина, когато привършвахме разговора, осъзнах, че вече го няма напрежението. След това нямаше спиране - петчасов разговор днес, четиричасов разговор утре. Влюбвахме се - не бях сигурен доколко, но се влюбвахме. Беше ясно, че сме дълбоко поразени един от друг. Един четвъртък телефонът ми отново звънна: 

- Ще бъда у вас в събота в два следобед.

Щрак. Туйто.

Какво въобще знаеше къде живея? Ами ако не ме хареса? Ами ако факсовете и телефонните разговори са ѝ били много приятни, но не ме иска в истинския живот? Защо не мога да спра да пия? И ето че в два следобед в събота на вратата ми се почука. Дишай дълбоко, Мати. Отворих, а там, усмихната стоеше Джулия Робъртс. Мисля, че казах нещо от сорта на: Ааа, тази Джулия Робъртс!

Дори и в такива моменти шегите просто летяха между нас. Крейг щеше да го каже по-бързо, но той не беше там. Тя отново се разсмя по своя си начин, който можеше да изстреля хиляда ракети. И всяко напрежение просто се изпари. Попита ме как се чувствам. Като най-големият късметлия в света. А ти? Може би е време да ме поканиш да вляза. Поканих я - преносно и буквално и връзката ни се роди. Когато започнахме да снимаме епизода на ''Приятели'' по повод Суперкупата вече бяхме двойка. Но преди снимките дойде Нова година в Таос. Щеше да настъпи 1996 година. Излизах с Джулия Робъртс. Дори се запознах със семейството ѝ. Тя ме взе с оранжевия си фолксваген бийтъл, след като ми купи самолетен билет до Ню Мексико. Мислех си, че имам пари. Не, тя имаше. Играехме футбол в снега цял ден. После Джулия ме погледна, погледна часовника си - 11 и 45, - хвана ме за ръка и каза: Ела с мен. Качихме се в голям син пикап и потеглихме към един хълм, докъдето снегът се вихреше около нас. Нямах представа къде отивахме, сякаш се издигахме към самите звезди. Накрая стигнахме до върха, времето за момент се проясни и погледите ни стигаха отвъд Ню Мексико, чак до Канада. Докато седяхме там, тя ме накара да се чувствам като краля на света. Валеше фин сняг и така започна 1996 г.

През февруари Джулия беше на гости на Летърман и той я натисна да му каже дали сме двойка. Тя тъкмо беше участвала в епизода на ''Приятели'' The one after the Superbowl. Този епизод, в който участваха звезди като Джулия, Жан-Клод ван Дам, Брук Шийлдс, Крис Айзък и други. Имаше аудитория от 52.9 милиона: най-гледаното предаване в историята, непосредствено след Суперкупата. Само приходите от реклами бяха главозамайващи, над половин милион долара за 30 секунди ефирно време. Този сериал определено се превръщаше в дойната крава на NBC. (Въпреки това още си спомням две-три вечери, в които си мислех: Защо не съм в ''Спешно отделение'' вместо в ''Приятели''. Никога не ми стигаше вниманието. Проблемът още беше част от мен като отпечатък като цвета на очите ми.)

Бяхме записали сцените с Джулия от двойния епизод няколко дни след Нова година от 6 до 8 Януари. За мен бяха измислили реплики като: ''Навремето използвах хумора като защитен механизъм, слава богу, че вече не го правя, или ''Срещнах съвършената жена''. Целувката ни на дивана изглеждаше толкова истинска, че хората си помислиха, че е истинска. Беше истинска. Тя се представи великолепно и привличането ни сякаш се просмука през телевизорите из цяла Америка. В отговор на Летърман Джулия отново доказа интелекта си ебавайки се всички:

- Да, излизам с Матю Пери, но поради някаква причина, може би защото участвах в епизода със Суперкупата, хората си мислят, че е онзи Матю Пери от ''Приятели''. Само че става дума за амбулантен търговец, с когото се запознах в Хоубоукън. Но и Матю Пери от ''Приятели'' е сладък, така че нямам нищо против тази неточност.

Тя ме нарече и ''ужасно умен забавен и красив''. По онова време всичко звучеше като ''Да!''. 

Откъс от мемоарите на Матю Пери ''Приятели, любовници и голямото ужасно нещо''.

Гледайте най-новия ни подкаст ''Красивата част от живота''.