Трогателна любовна история за смелостта да рискуваш всичко в името на една мечта - ще ни разкаже Никълъс Спаркс

Трогателна любовна история за смелостта да рискуваш всичко в името на една мечта... и за (не)възможността да оставиш миналото зад гърба си.

Колби Милс е предопределен за бляскава музикална кариера... докато разтърсваща трагедия не секва стремежите му. Сега той е начело на семейна ферма в Северна Каролина и понякога свири в бар, за да избяга от рутината.

Когато вижда Морган Лий, светът му изведнъж се преобръща. Съдбовната среща кара Колби да се замисли дали отговорността, с която се е нагърбил, трябва да управлява живота му завинаги.

Морган е дъщеря на заможни лекари, завършила престижен музикален колеж с амбицията да се премести в Нашвил и да се превърне в звезда. Колби и Морган се допълват в романтичен и музикален аспект както дори не са си мечтали.

Бевърли е на съвсем друг вид емоционално пътуване. Тя бяга от съпруг насилник и се опитва да създаде нов живот за сина си. Парите ѝ свършват, а опасността сякаш дебне иззад всеки ъгъл. Бевърли взима отчаяно решение, което ще постави под съмнение всичко, в което някога е вярвала.

Съдбата ще събере тримата в мрежа от променящи живота връзки... карайки всеки да се чуди дали мечтата за по-добър живот може някога да пребори тежестта на миналото.

Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. Той е автор на световни бестселъри, между които "Нощи в Роданте", "С дъх на канела", "Последна песен", "Най-дългото пътуване", "Всеки мой дъх", "Виж ме", „Желанието“ и много други.
 

Откъс от книгата ''Мечтатели''

Минах покрай „Сандбар Билс“, взех един чийзбургер за вкъщи и се насочих към паркинга, където оставих пикапа. Щом се прибрах в квартирата, стоплих бургера в микровълновата печка, взех си душ и нахлузих чифт дънки, след което реших да проверя съобщенията в телефона ми.
Нямаше нищо от леля ми.

Следвайки заръките на леля, написах няколко думи на Пейдж, за да я питам как е и върви ли работата ѝ с лампите. Почаках да видя ще ми отговори ли, но тъй като това не се случи, реших, че е в хамбара и е включила телефона си на режим „Не безпокойте“.
Зад плъзгащата се стъклена врата на терасата цветовете на небето започнаха да се променят. Взех китарата си и мислите ми полетяха към Морган.

Интересът ми определено беше събуден и то не само защото е наистина красива. Привлече ме самоувереността на толкова младо момиче. Имаше в нея и топлина, и любопитство, и кипяща енергия, която усетих за краткото време, което прекарахме заедно. Очевидно си знаеше цената и няма да се изненадам, ако в главата ѝ вече имаше план за бъдещето. Опитах да се сетя за някой като нея, но нищо не ми идваше наум.

Пропъдих тези мисли от главата си и се съсредоточих върху песен, която вече няколко месеца се въртеше в главата ми. Ритъмът беше обещаващ, но имах проблем с думите. Споменът за Морган се върна в съзнанието ми и започнах да пробвам различни фрази и стихове и щом встъплението се оформи, нещо се отключи.

Не знам как е при другите, но за мен писането на песни си остава истинска загадка. Понякога песента направо се излива, дори аз се изненадвам, а друг път – какъвто беше случаят сега – финалният резултат ми се изплъзва със седмици или месеци. Случва се да не успявам доста време и тогава започвам да пробвам отделни откъси за нова песен.

При всяка песен обаче е нужно някакво вдъхновение. Това може да е фраза и част от мелодия, която не спира да се върти в главата ми. Сетне започвам да редя тухлички около нея и все едно съм в тъмен, пълен с вещи таван, където търся да стигна до ключа за осветлението в най-отдалечения ъгъл. Докато пробвам различни нови идеи, понякога попадам на невидими препятствия и трябва да се върна обратно, за да започна отначало или – ако имам късмет – да направя стъпка напред, която да се окаже правилната.

Не мога да кажа защо е правилна, просто въпрос на инстинкт. Започвам да търся следващата правилна стъпка, после следващата, докато най-сетне „намирам ключа за осветлението“ и песента е готова. Знам, че не обяснявам добре, но пък и на мен самия нито ми е много ясно, нито мога да го облека в думи. Единственото, което зная с известна сигурност, е, че когато създавам някое парче, напълно губя представа за времето.

И точно това се случи. Бях изпаднал в една от онези творчески фази, когато чувствам, че песента е близо. В текста ставаше дума за изненадваща среща и макар да не беше изгладен, се получи един добър първи вариант.

Беше вече десет и половина вечерта и не се чувствах изморен. Спомних си поканата на Морган и облякох една от двете прилични ризи, които си купих за Флорида, изритах чехлите и обух мокасините и съвсем по навик, взех китарата.
Стигнах Сейнт Питърсбърг само за двайсет минути. С помощта на телефона лесно открих „Макдинтънс“. Паркирането се оказа проблем, но след няколко обиколки открих място недалеч от входа. Макар и отдалеч, видях, че мястото е доста популярно. Отвън стояха хора, които пушеха, музиката гърмеше и я чух, много преди да стигна вратата.

Посетителите вътре, с халби „Гинес“, чаши шотландско уиски или с високи коктейлни чаши в ръце, бяха почти един до друг. Имаше място само колкото да се разминеш. Помещението не беше голямо, а музиката беше толкова силна, че хората си крещяха, за да се чуят.

Най-сетне забелязах Морган и приятелките ѝ до маса в един от далечните ъгли. Бяха наобиколени от млади мъже – някъде двайсет или трийсетгодишни. Имаха вид на хора с професии, което личеше по дизайнерските им ризи и дънки и по грамадните часовници. Докато приближавах, лесно забелязах, че те все още не бяха решили кое момиче да си изберат, едва ли щяха да се зарадват много на появяването ми. Бях на няколко крачки от масата им, когато двама от тях ме забелязаха и се наежиха като петлите във фермата.

На една от приятелките на Морган това очевидно ѝ направи впечатление, защото проследи погледите им. Изненадана се наведе към Морган и зашепна развълнувано, Морган се извърна и ме погледна широко усмихната.
Скочи от стола си и избутвайки двама, изпречили се на пътя ѝ, забърза към мен. В резултат всички на масата се умълчаха, но това по никакъв начин не ме смути. Достатъчно беше, че тя ме е забелязала.

Сега на мястото на плажуващото момиче към мен идваше елегантна млада жена. Дългата чуплива коса беше завъртяна в модна фризура, лек грим на лицето подчертаваше високите скули. Тънка черна линия и туш за мигли правеха очите ѝ да изглеждат по-дълбоки. Яркото червило подчертаваше плътните ѝ устни. Носеше бяла блуза без ръкави и къса черна пола, а черните велурени ботуши стигаха малко над коляното. Направи ми впечатление, че приятелките ѝ също бяха облечени подходящо.

Здравей, мръдна тя само с устни и махна за поздрав, докато приближаваше.
– Не бях сигурна, че ще дойдеш. Кога пристигна?
– Току-що. Ами ти?
– Преди близо час – тя улови ръката ми, от което тръпките стигнаха чак до рамото ми. – Ела да те запозная с приятелите ми.

Вече до масата, тя ме представи на Стейси, Холи и Мария. Ким­нах на всяка поотделно, а те и трите дори не се постараха да прикрият любопитните си погледи. Започнах да се питам какво ли им е разказала за мен. Морган настоя да седна до нея и двама от младежите, без особен ентусиазъм, се отдръпнаха, за да ми направят място.

Единият от тях излишно високо, сякаш искаше колкото се може повече хора да го чуят, заразказва как когато последния път бил в „Макдинтънс“ започнало масово сбиване, а той самият бил от хората, които го предизвикали.
Усмихнах се, защото спокойно можеше да каже: Нали разбрахте, че съм силен и смел? Все пак замълчах. Очевидно това тупане по гърдите не направи нужното впечатление на момичетата, които без да му обръщат внимание, продължаваха да си бъбрят нещо помежду си. Морган ми даде знак да се приближа.
– Какво прави, като си тръгна от плажа? – извика тя в ухото ми.
– Вечерях, взех душ. Написах песен. Дойдох тук.
– Песен ли? – светна лицето ѝ.
– По-скоро поработих върху нещо, което се върти в главата ми от известно време. Мисля, че има още какво да се направи, за да се изглади.
– Винаги ли пишеш толкова бързо?
– Понякога.
– Ще я изсвириш ли утре?
– Не е готова.
– Нещо те вдъхнови ли? – попита тя. Усмихнах се.
– Трудно е да се каже. Нещата, които ни изненадват в живота. Като срещата ми с теб...
– С мен ли? – повдигна тя вежда.
– Трудно ми е да определя какво ме подтиква в такива моменти.
– Искам да я чуя – погледна ме тя настойчиво.
– Готово. Само кажи кога.
– Ами, сега?
– Сега ли? – повдигнах изумено вежди. – Искаш да си тръгнеш? А приятелките ти?
Тя се размърда в стола си и им хвърли поглед. Стейси, Холи и Мария бяха потънали в техен си разговор, без да поглеждат дори мъжете, които все още се мъчеха да привлекат вниманието им.
– Няма да има проблем – обърна се Морган отново към мен. – Как пристигна? С юбер ли?
– Имам пикап – отвърнах аз и за пореден път се изненадах колко бързо Морган взе нещата в свои ръце.
– Да вървим тогава – тя се изправи и откачи чантата от облегалката на стола си. – Ще се видим в хотела. Ние тръгваме – рече тя на момичетата.
Очите и на трите се местеха неспокойно от мен към Мор­ган. Единият от мъжете дори скръсти възмутено ръце.
– Тръгваш ли? – попита Мария
– Недей – помоли Холи.

Предположих, че са разтревожени, че Морган си тръгва със сравнително непознат мъж.
Морган обаче вече прегръщаше приятелките си една по една.
– Ще ви пусна съобщение. Всичко ще е наред – обърна се към мен. – Готов ли си?

Тръгна напред и аз я последвах покрай бара. Щом се озовахме навън, шумът бързо утихна, но продължаваше да кънти в ушите ми.
– Къде е пикапът?
– Тук, зад ъгъла.
– Приятелките ми очевидно ме смятат за луда, че го правя – погледна ме тя изпод вежди.
– Забелязах.
– Малко се изморих от това място. Толкова е шумно, а и мъжете на масата са така погълнати от себе си.
– И въпреки това, мислиш ли, че е разумно да си тръгваш с мен?
– Защо?
– Не ме познаваш.

Морган завъртя глава и прехвърли косата през едното си рамо, без да забавя крачките си.
– Ти си фермер от Северна Каролина. Отглеждаш тютюн, специални домати и пасящи кокошки, а в свободното време пишеш песни. Тук си от седмица и половина и ще пееш утре в „Боби Тис“ и доста хора знаят къде си във всеки момент, ако се опиташ да правиш нещо нередно. А и нося спрей с лютив газ в чантата си.

''Мечтатели'' ще може да бъде открита на книжния пазар на 15 ноември 2022 г.