Мария Попова: "Фигури"

"Фигури" от издателство "Колибри"

"Фигури" (превод: Паулина Мичева) изследва комплексните аспекти на любовта и търсенето на смисъл, преплитайки житейските пътища на няколко исторически личности – голяма част от които жени, повечето от тях незаслужено потънали в периферията на историята.

Разказът започва с астронома Йохан Кеплер и завършва с океаноложката Рейчъл Карсън. Между тях се простира галерия от художници, писатели и учени – Мария Мичъл, Хариет Хосмър, Емили Дикинсън, Ралф Уолдо Емерсън, Чарлз Дарвин, Уолт Уитман и др.

Чрез своя живот те задават някои от най-важните въпроси: какво означава да оставим траен отпечатък в един несъвършен свят? Постиженията и признанието достатъчни ли са, за да сме щастливи? Гениалността ли е отговорът? А може би любовта?

"Всеки ненаситен читател знае, че за мисловния Вавилон няма система на Дюи. Разхождате се сред купчините в лабиринта и идеите ви прескачат като прашни зайчета, оформени от петънцата, покриващи неизброимите, прочетени много отдавна книги. В известен смисъл съм вкарала всяка книга, която съм прочела, и всяка мисъл, която ме е осенявала някога – т.е. себе си – в този проект", признава авторката на "Фигури".

За автора

Мария Попова е израснала в България, живее в Бруклин. Завършила е Университета на Пенсилвания със специалност "Комуникации". Като журналист на свободна практика е писала за списанията Wired UK и Smithsonian Magazine, сайта Design Observer и този за онлайн журналистика на Харвардския университет Nieman Lab.

Идеята за brainpickings.org я спохожда през 2006 г., докато работи за рекламна агенция във Филаделфия. През 2010 г. Мария Попова вече е най-известната българка в социалната мрежа Twitter.

Днес блогът Brain Pickings е част от постоянния дигитален архив на ценните културни материали на Библиотеката на Конгреса и е следван от повече от един милион читатели.

Откъс

Всичко това – пръстените на Сатурн и брачната халка на баща ми, нежната плът на облаците, руменееща от изгряващото слънце, мозъкът на Айнщайн, къпещ се в стъкленицата с формалдехид, всяка песъчинка от пясъка, от който е направено стъклото, от което е направена стъкленицата, и всяка идея, хрумвала някога на Айнщайн, пастирката, пееща по билата на Рила планина в родната ми България, всяка от нейните овце, всяко косъмче от кадифените уши на кучето Ченс и червената плитка на Мариан Мур, и мустаците на котката на Монтен, всяко нокътче на новородения син на приятелката ми Аманда, през което прозира светлината, всеки камък, с който Вирджиния Улф напълва джобовете на палтото си, преди да влезе в река Оуз, за да се удави, всички медни атоми, от които е изграден дискът с ариите на борда на първия създаден от хората обект, навлизащ в междузвездното пространство, и всяка борова тресчица в дъските на пода, където се строполява Бетовен в пристъпа на ярост, заради който ще загуби слуха си, мокротата на всяка сълза, изплаквана някога над нечий гроб, и жълтото по човката на всеки гарван, наблюдаващ ридаещите край гроба, всяка клетка в костеливия пръст на Галилео и всяка молекула газ и прах, съставящи луните на Юпитер, към които той сочи, Голямата мечка от лунички, образуващи съзвездие по маслиновата твърд на една определена ръка, която обичам, и всяко невронно нежно пърхане, с което я обичам, всички факти и фантазии, чрез които ние постоянно сътворяваме и пресътворяваме реалността, – всичко започва преди 13.8 милиарда години от един-единствен източник, Големия взрив – не по-гръмък от началната нота на Петата симфония на Бетовен, не по-голям от точката, левитираща над малкото i, това I, свалено от пиедестала на Егото, вече неизразяващо Аз-а.

Как е възможно да знаем всичко това и все още да сме подвластни на илюзията за разделението, за другостта?

Тази заблуда навярно е прозрял доктор Мартин Лутър Кинг-младши, самият той единение на случайността и атомите, когато говори за нашата "неизбежна мрежа на взаимност", на това навярно набляга Уолт Уитман, когато пише, че "…всеки атом, който ми принадлежи, принадлежи и вам!".

Една есенна утрин, докато четях писма на мъртви поети в задния двор на приятелката си Уенди в Сан Франциско, зърнах частица от тази атомна взаимност. По средата на едно изречение периферното ми зрение – този величествен човешки инстинкт, усъвършенстван от хилядолетия еволюция – привлече вниманието ми към чудна гледка: малко, блещукащо червено листо, въртящо се във въздуха.

За момент ми се стори, че това е последният му танц и ще падне на земята. Но не – то остана увиснало там, на два метра над тревата, кръжащо над някакъв невидим център, движено от някаква невидима сила. И в миг проумях как подобни недоловими причинно-следствени връзки могат да подтикнат човешкия мозък да залитне към суеверие, как могат да тласнат средновековните селяни да търсят обяснение за случващото се в магията и вещерството. Но после пристъпих по-наблизо и забелязах, проблясваща във въздуха над листото фина паяжина, влязла в заговор с гравитацията, за да осъществи това вихрено чудо.

Нито паякът бе имал някакъв замисъл за листото, нито листото за паяка – и все пак, ето ги, превърнали се по волята на случайността в махало, задвижвано от същите сили, които държат луните на Юпитер в орбита, оживяло в този ефимерен ранноутринен блясък благодарение на вечните космически закони, непроницаемо за красотата и безразлично към смисъла, и все пак изпълнено и с двете за удивление на съзиращото го човешко съзнание.

Прекарваме живота си в опити да определим къде свършваме ние и къде започва останалият свят. Изтръгваме вледенената рамка на живота си от едновременността на съществуването, като се вкопчваме в илюзиите за неизменност, сходство и линеарност; за едни статични наши същности и животи, които се разгръщат в логични наративи.

Постоянно бъркаме случайността с избора, шаблоните на нещата и етикетите, които им слагаме, със самите неща, нашите спомени с нашето минало. Историята не е това, което се е случило, а това, което оцелява от корабокрушенията на човешката преценка и случайността.

Някои истини – като красотата, биват осветени най-добре от косвения блясък на сътворяването на техния смисъл. В хода на нашето творене се пресичат орбити, често без носещите се по тях тела да подозират за това – срещи, които могат да бъдат поставени на картите едва след десетилетия или дори столетия.

Факти се щриховат с други факти, за да засенчат нюансите на по-голямата истина – не релативност, не, а най-мощният реализъм, който имаме. Ние разсичаме едновремеността, бидейки всичко наведнъж: нашите първи и нашите последни имена, нашата самота и нашите общности, нашата дръзка амбиция и нашата сляпа надежда, нашите несподелени и отчасти споделени любови.

Живеем животите си паралелно и перпендикулярно, осмисляни нелинеарно, сътворявани не в правите графики на "биографията", а в многостранни, многообразни пищни диаграми. Животите на едни хора се преплитат с животите на други и от този гоблен се раждат предположения и отговори на въпроси, които могат до основи да заличат самия живот: кои са изграждащите, основополагащи елементи на характера, на удовлетворението, на трайните постижения?

Как човек постига самообладание и контрол над съзнанието си, за да устои на вълната на робските условности и безсмисления колективизъм? Дали е достатъчно да си гениален, за да си щастлив, дали забележителната индивидуалност е достатъчна, или пък любовта?

Двете Нобелови награди като че ли не компенсират меланхолията, излъчваща се от всяка снимка на жената в черна лабораторна престилка. Дали успехът е гаранция за удовлетворение, или е просто обещание за такова – несигурно колкото брачния обет? Как сред това мимолетно съществуване, подкрепяно от нищото, успяваме да придобием чувство, че сме завършени същества?

Съществуват безброй начини да изживееш живота си красиво.

Огромна част от красотата, огромна част от това, което ни тласка да търсим истината, произлиза от невидими връзки – връзки между идеите, между науките, между обитателите на конкретно време и конкретно място, между вътрешния свят на всеки новатор и следата, която той оставя по стените на пещерата на културата, между бледите фигури, които се разминават помежду си сред нощния пейзаж с леко, небрежно приятелско кимване, преди факлата на някоя революция да освети новия ден и преди клечката кибрит да е преминала от едни ръце в други.