Катрин Стедман: "Г-н Никой"

"Г-н Никой" от издателство "Обсидиан"

Мъж без спомени и жена с твърде много спомени.
Той иска да си спомни.
Тя трябва да забрави.

На безлюден плаж в Норфък, Англия, полицията намира млад мъж в безпомощно състояние. Той не говори и няма документи за самоличност.

В местната болница интересът към него расте – лекарите, озадачени от състоянието му, и журналистите, които го наричат "Г-н Никой", се питат кой е той и какво му се е случило. Когато загадъчният пациент възвръща говора си, става ясно, че не помни нищо за себе си.

Д-р Ема Луис е повикана от Лондон да постави диагноза и да назначи лечение. Това е дългоочакваният ѝ шанс, който може да ѝ донесе световна слава като невропсихиатър. Но тук се крие и опасността.

Четиринайсет години по-рано тя е напуснала Норфък и е скъсала всякакви връзки с това място. А ето че сега нещо… или някой… я призовава да се върне.

Колкото по-дълго време прекарва с пациента си, толкова повече се засилват тревогата и недоумението й.Защото Ема открива, че той знае за миналото й много неща, макар да не помни дори името си.

За автора

Катрин Стедман е британска актриса и писателка. Има водещи роли в различни британски сериали, както и на сцената на Уест Енд. Зад граница е известна предимно с ролята си на Мейбъл Лейн Фокс в сериала "Имението "Даунтън".

През 2016 г. е номинирана за театралната награда "Лорънс Оливие" за най-добра поддържаща женска роля в "Опенхаймер".

Дебютният ѝ роман "Нещо във водата" е бестселър на "Ню Йорк Таймс" и "Сънди Таймс". Той е е избран за обсъждане в два от най-престижните книжни клубове в света – Hello Sunshine на Рийз Уидърспун в САЩ и Книжния клуб на Ричард и Джуди във Великобритания.

"Нещо във водата" е номиниран за Международната награда за трилъри като най-добър дебютен роман. Правата за филмирането му са откупени от продуцентската компания на Рийз Уидърспун "Хело Съншайн".

Продажбите на "Нещо във водата" по света вече са достигнали 500 000 екземпляра на 28 езика.

Катрин Стедман понастоящем живее в Северен Лондон с мъжа си и кучето им и продължава да пише.

Отзиви

"Романът "Г-н Никой" изследва травмата и последиците от нея, а множеството изненадващи обрати и лудешкият ритъм го превръщат в прекрасен трилър."
Vanity Fair

"Загадки от миналото навестяват призрачно настоящето по изумителен начин, едва оставят време за глътка въздух… Стедман пише дори по-хубаво, отколкото играе."
The New York Times Book Review

"Хипнотичен трилър. Сюжетът на Стедман е уникален и изключително добре пресъздаден."
Associated Press

"Безупречен ритъм и вълнуващо препускане към финала. Много интелигентна книга."
Woman’s Weekly

Откъс

По-скоро забрави и се усмихвай,
отколкото да помниш и тъжиш.

Кристина Росети, "Помни"

На стълбището аз веднъж
видях несъществуващ мъж.
Но днес той пак не беше там!
Да го изгоня как, не знам...

Когато снощи се прибрах,
видях го пак, обзе ме страх,
но колкото и да се взирах,
следа от него не намирах!
Махни се, стопи се в мъглата!
Махни се и не блъскай вратата!

На стълбището неведнъж
аз виждам този липсващ мъж,
но днес той пак не беше там.
Да го изгоня как, не знам...

Уилям Мърнс, "Антигониш"

Ако катастрофираме с тази скорост, ударът няма да е достатъчно силен да ни убие на място. Може би смятате, че това е добре.
Грешите.

Има и по-лошо от смъртта при катастрофа и то е да не умреш съвсем. Повярвайте ми, знам, нали съм лекар. Като се замисля, голяма изненада ще е, ако тази кола под наем изобщо има въздушни възглавници.
Искрящи заснежени поля прелитат на висока скорост. Посипани с бяло живи плетове, овце, дълбоки бразди и канавки – пейзажът на моето детство, пасторална Англия през зимата. Студена слънчева светлина струи от кобалтовото небе.

Поглеждам към жената зад волана, към съсредоточеното ѝ лице, докато спирачките свирят и тя превключва на по-ниска предавка, за да профучим през поредния сляп завой. Много се надявам да пристигнем навреме. Преди той да направи нещо ужасно.

Ускоряваме на излизане от завоя и колата поднася опасно близо до края на тясното платно, което тук вече е в гората. Допускам да се прокрадне мисълта за последиците от евентуална катастрофа: виждам как нежната пихтия на неокортекса ни се размазва със сто и петдесет километра в час на два квадратни сантимет­ра твърда черепна кост. Чувам глухото изхрущяване на главите ни върху тъмносивата матова пластмаса на таблото, последвано на мига от камшично отскачане и удар в облегалката. Двоен сблъсък на черепи.

Война на два фронта. Причината армии да търпят поражения.
Крехката сива материя, която приемаме за даденост, онази част от нашето тяло, която ни прави личности. Всичко, което сме, се люшка шеметно в собствените ни черепи. Фронтална, теменна и тилна травма. Масивен кръвоизлив, вътрешно кървене, контузия, атрофия. Мъртва тъкан.

Необратимо мозъчно увреждане. Личността ни – заличена.
Нова мисъл помита ужасяващите образи: дори ако успеем да оцелеем от всичко това, аз вероятно съм единственият човек, способен да ни излекува. Аз съм единственият лекар с нужния клиничен опит в радиус от сто и петдесет километра. Горчива ирония.

Вземаме на косъм поредния завой, клони щръкват през строшения прозорец до мен и аз се отдръпвам по-навътре в колата. Трябва да се съсредоточа.
Силно стисвам окървавения си юмрук и оставям болката да отекне в тялото ми. Съсредоточи се! Никакви грешки повече. Всичко е по моя вина. Всичко, което се случи. Можех да го предотвратя, ако се бях справила по-добре, ако бях наблюдавала по-внимателно. Ако бях доловила някои подробности, ако бях разпознала признаците.

Вдигам очи към платното отпред. Виждам как отбивката приближава бързо на хоризонта: пътят право надолу към морето, към бурната водна шир. Той ще е там. Ако не сме закъснели.

Веднъж, преди доста време, също не внимавах до­статъчно. И тогава не забелязах признаците и допуснах да се случи нещо лошо.
Заричам се, че този път ще е различно. Съвсем различно. Този път ще осуетя нещо ужасно. Ще оправя нещата.
И ако трябва да бъда безмилостно откровена със себе си, може би винаги съм копняла точно за това – за шанс да оправя нещата.
Никой не става психиатър случайно.

1

Мъжът

Първи ден

Ослепителна светлина, когато меката кожа на клепачите се разтваря.
Тяло, проснато на брега.
Бързо потрепване на миглите – мъжът започва да идва на себе и ето че вече е буден. Дошъл в съзнание, той чувства кожата на бузата си притисната към студения сипкав пясък. Объркване.

Бученето на море. Вълни се разбиват и се отдръпват, грохот и свистене.
Ранна януарска сутрин. Британското крайбрежие посред зима. На златистобелия бряг в Норфък острата светлина очертава всичко контрастно.
Завихрените от вятъра песъчинки надиплят гладкия бряг и връхлитат беззащитното лице на мъжа. Той стисва смъдящите си очи.

В главата му изригва пареща болка и бръчките на кожата около очите му, суха и твърда като пергамент, се врязват още по-дълбоко, а челото му се смръщва, докато той се свива измъчено. Неочакваният спазъм се удължава, проточва се в главата му, става почти непоносим. Жадно поемане на дъх и болката отново го пронизва, по-силно. Топлият му дъх отлита със студения морски бриз.

Мъжът се опитва да се отпусне, да остави вълната на болката да плисне в него, да го залее. И сякаш се получава – мъчителното усещане започва да отшумява. Той лежи цяла вечност върху пясъка, докато неуморното пулсиране заглъхва бавно.
Боли го навсякъде.

Къде съм? Този въпрос се рее ефирно над него и отговорът му се изплъзва.
Мъжът отново си поема предпазливо дъх и прави колеблив опит да надигне глава, като внимава да не раздвижи спотаената в черепа болка. Влажният пясък остава полепнал като захар на кристали по леко брадясалата му буза, когато повдига тялото си на лакти. Ръцете го болят, но той сдържано изпробва силата им, примижал срещу сутрешната светлина.
Как съм се озовал тук?

Чайки подскачат по пясъка, докато мъжът оглежда околността, търсейки отговор... ала нищо тук не му е познато.
Какво се е случило?
Той се взира в притихналата гора отвъд плажа, непроницаем тъмен балдахин. Никаква следа. Нищо, за което да се хване и да проумее ситуацията.

Добре. Къде бях, преди да се озова тук?
Вдига очи към натрапчиво сивия свод на надвисналото зимно небе и се пита дали не сънува. Дали пък не си е в леглото вкъщи, където и да е домът му? Само че облаците са съвсем истински, тежки и налети с дъжд. Мъжът потръпва.

Едва сега забелязва, че дрехите му са подгизнали, а мокрият плат е залепнал за кожата му. Трепери, студът го пронизва до кости. Съзнава, че трябва да се раздвижи, трябва да се сгрее, в противен случай ще замръзне в това време. Вятърът набива песъчинки по кожата му, сякаш иглички пробождат изтръпналото му тяло. Трябва да се скрие някъде, да намери подслон.

Той се изправя тромаво и се заема да прецени колко сериозни са нараняванията му, като подканя всеки мускул да се раздвижи.
Вече на крака, се поколебава. Завърта се в малък кръг, оглежда пясъка на мястото, където е лежал. Естествен инстинкт, нищо повече. Инстинкт да потърси неща, които може да е изгубил, макар да няма представа какви може да са те. Все трябва да е носил някакви вещи, нали?
Замисля се за секунда, преди да напъха вкочанените си ръце в мокрите джобове.

Би трябвало да има нещо в тях.
Джобовете му са празни. Объркан, той застива за миг.
Чакай. Какво става, по дяволите?

С бързо движение мъжът прокарва пръсти през мок­рата си коса в опит да овладее положението, да открие някаква логика. Не може съвсем нищо да не помни. Плъзва ръка по тила си и пулсиращата болка в основата на черепа отново избухва, връхлита го мощно. Той си поема рязко дъх, дръпва ръка и вижда тъмното петно по пръстите си.
Кръв.

Затваря очи и диша дълбоко, докато болката бавно отмира. Когато отново отваря очи, забелязва нещо върху опакото на дланта си. Нещо, изписано със синьо мастило. Една-единствена дума, избледняла от морската вода. Той се взира в нея недоумяващо.
Странно. Какво означава тя?

Думата мъждука в периферията на паметта му, а значението ѝ е толкова близо, сякаш пресегне ли се, ще го сграбчи. После обаче то се отдръпва, изплъзва му се, разпръсва се като живак. Като светлите нишки, които се извиват под клепачите му, когато затвори очи.
Мъжът потръпва, студът го връща в настоящето. Трябва да се подслони някъде.

Ще се сетя, убеждава се той наум. Разтърсва тялото си и целеустремено започва да се отдалечава от водата