Издателство ЕРА представя: откъс от "Смъртта отива на оглед"

Фредрик Юрдал пушеше на верандата на къщата. Беше продължил да работи до късно и вече се беше стъмнило. Гората беше притихнала, а светлината на лампата отвън се отразяваше едва-едва в малкото езерце, където дъждовните капки бяха започнали да чертаят мишени върху водната повърхност.

Една крастава жаба квакаше призрачно в тръстиката. В далечината се чуваше заплашителният тътен на бурята.

Беше съвсем сам тук, насред нищото, и ако беше по-страхлив, сигурно щеше да побърза да се махне, когато започна да се стъмва.

Но Фредрик Юрдал не беше страхлив. Дори ченгетата, които го бяха намерили тук наскоро, не го плашеха.

Всъщност от много години не беше изпитвал страх. Още откакто беше кльощав хлапак и чуваше как колата на пастрока му завиваше по алеята пред къщата късно в съботната вечер.

Всичкият бой, който Фредрик беше изял, го беше научил на две неща. Големият и силният винаги побеждава малкия и слабия. А също, може би още по-важно – най-лесният начин да не изпитваш страх е да накараш другия да го изпита.

Фредрик се беше придържал към този девиз през целия си живот. В училището, спорта, казармата. Навсякъде беше влизал в ролята на вдъхващия страх. Беше карал другите да се подчиняват на волята му. А колкото по-голям и силен ставаше, толкова по-лесно му беше.

Трябваше да остане в армията. Там щеше да бъде щастлив.

Вместо това се уволни, прибра се право в Тумелила и веднага направи бебе на Оса. Оттогава беше в капан. Беше се принудил да си намери работа, да изтегли заем от банката, да купи къща, а после всичко ставаше все по-зле. Младият самоуверен Фредрик изчезна в огледалото за обратно виждане и беше заменен от озлобен мъж почти на средна възраст, чиито единствени малки радости бяха фитнесът и петъчната бира пред плейстейшъна.

Кавги с Оса, проблеми с ченгетата, развод, издръжка, разправии с данъчните, банката, социалните и Службата за събиране на вземанията. И отгоре на всичко – кучката на кучките Джеси Андерсън и шибаният ѝ строителен проект. Дори само от мисълта за онази изрусена пачавра кръвта му кипваше. Но тя си беше получила заслуженото. Беше се набучила като някой шибан дъждовен червей на рибарска кукичка. От това щастливо събитие насам на Фредрик най-накрая му беше потръгнало. Беше се отворила възможност, шанс да си върне малко от това, което беше загубил.

 

Само след някоя и друга седмица смяташе да остави всички тези гадости зад гърба си. Да си вземе парите от стокхолмчанина, който беше купил тази съборетина, да си купи еднопосочен билет за Тайланд и никога повече да не стъпи в Сконе. Един от старите му приятели от казармата държеше бар в Патая и му беше предложил да стане съдружник.

Да седи на шезлонг под палмите и да отпива от бира „Сингха“, докато дребнички хрисими тайландки го обслужват – така Фредрик си представяше бъдещето.

Оса, банката и Службата за събиране на вземанията нямаше да видят и една крона от спечелените му с мъка пари. Затвореше ли очи, почти усещаше вкуса на онази леденостудена бира. Сега оставаше само една малка, но далеч не незначителна подробност.

Той погледна часовника си. Почти единайсет.

Между дърветата се зададоха фарове на кола.

Фредрик си дръпна за последно от цигарата и хвърли угарката във водата. Колата спря пред къщата. Двигателят спря, а фаровете угаснаха.

– Закъсня – каза Фредрик, когато шофьорът слезе. – Дано да носиш парите, за твое добро.

Шофьорът, с гумени ботуши и дълъг дъждобран с вдигната качулка, не отговори. Само вдигна черна чанта във въздуха.

– Браво – усмихна се Фредрик. – Не беше толкова страшно, нали?

Дъждът се усили и затропа по ламарината на колата. Далечният тътен на бурята се чу отново. Фредрик можеше да каже на шофьора да му хвърли чантата и да си тръгва. Но искаше да удължи този миг още малко – усещането, че поне веднъж има пълно превъзходство.

– Ела да приключим сделката вътре – каза почти любезно. – Имам бира, ако искаш?

Обърна се и тръгна към къщата. Шофьорът тръгна след него. Дебелите мокри подметки на гумените ботуши скърцаха върху дървения под. Когато влезе в антрето, Фредрик долови слаб звук, почти като от стар електрически стенен часовник.

Цък, цък, цък.

Той се спря. Сигурно идваше от електрическото табло. Някой от свързаните от него наскоро проводници явно се беше разхлабил и сега сигурно хвърляше пращящи малки волтови дъги, които всеки момент можеха да подпалят старите дървени стени.

Цък, цък, цък.

– Чуваш ли този звук? – каза през рамо на шофьора. – Може да е хлабав кабел.

Само ще проверя електрическото табло.

Фредрик отвори вратата за мазето и направи няколко крачки надолу по стълбите.

Само след няколко секунди осъзна, че електрическият звук изобщо не идва от таблото.

Цък, цък, цък.

Гумените ботуши на шофьора отново заскърцаха по пода. Този път по-наблизо. Прекалено наблизо.

Електрическото цъкане премина в обезпокоително пращене, от което косъмчетата по врата на Фредрик настръхнаха.

И за първи път, откакто беше малко момче, го обзе чувство, което почти беше успял да забрави. Чувство, от което през половината си живот беше бягал.

Страх.