Исмаил Кадаре: "Загадките на безумието"

"Загадките на безумието" от издателство "Колибри"

"Загадките на безумието" (2004) е минироман, в който, като в "Хроника на камък", албанската действителност от началото на комунистическия режим е представена през неразбиращия поглед на детето, каквото е по същото време самият автор.

В това донякъде автобиографично произведение, написано с присъщия на Кадаре усет за абсурдното, виждаме както братовчеда, проиграл за три дни къщата си, и оскърбения чичо, посегнал към револвера, така и една комунистическа партия, която излиза от нелегалност, въпреки че вече е взела властта, която забранява преподаването на френски, латински и гръцки (дали няма да забрани и албанския, пита се детето) и въвежда единствено руския.

Само добрият дядо, който толкова прилича на основателя на албанската държава, може да даде обяснение на загадъчните събития и на не по-малко загадъчните отношения в семейството и в обществото. "Загадките на безумието" е и автоиронична творба, и специфична пародия на предишните романи на Кадаре. Макар и малка по обем, книгата се нарежда до големите произведения на бележития албански писател.

За автора

Албанският писател Исмаил Кадаре (р. 1936 г.), завършил албанска литература в Университета в Тирана, е автор на десетина стихосбирки и на близо петдесет произведения в проза. Бързо става популярен в родината си, където е удостоен с няколко награди. Изключително добре е приет и в чужбина.

През 1982 г. обаче е обявен за "враг" от Съюза на албанските писатели. Обвинен в прикрита критика на комунистическия режим, той изпада в немилост и е принуден да публикува изключително в чужбина. През 1990 г. емигрира във Франция.

Кадаре е носител на международната награда "Чино дел Дука" (1995), на първата международна награда "Ман Букър" (2005), на Наградата на принцесата на Астурия (2009) и на наградата "Ерусалим" (2015).

Подобно на Филип Рот, Милан Кундера и Харуки Мураками, той е многократно номиниран за Нобеловата награда за литература, без и до днес да бъде удостоен с нея.

Откъс

МАЛКИЯТ МИ ЧИЧО СЕ ГОТВИ ЗА САМОУБИЙСТВО

Веднага щом влязох във външния двор, усетих, че ще става нещо лошо. Шезлонгът на дядо беше на мястото си, но него самия го нямаше. Наблизо бяха оставени на земята книгата с вишневи корици, кутията му за тютюн и изгасналата му лула.

Бутнах портата на вътрешния двор и едва не изкрещях от изумление. Дядо стоеше прав, нещо, което рядко се случваше, толкова рядко, че ми се стори като непознат човек. Говореше с някого, с някакъв мъж с черно борсалино, когото никога не бях виждал. Погълнати от разговора, те изобщо не ме забелязаха, сякаш аз бях непознатият.

"Най-вече внимавайте да не криете револвера, чух да казва непознатият с борсалиното. Като ти хрумне да се самоубиваш, по-лесно ще го направиш, ако нямаш револвер, а не ако имаш."

А, ето какво било, мислех си аз, докато се качвах по стълбите. На площадката при втория кат едва не се сблъсках с малката ми леля. Прегърна ме силно с някаква необяснима тъга. Личеше си, че е плакала и че е виновна за нещо. Бях забелязал, че когато са виновни за нещо, красивите жени стават още по-хубави.

– Ти ли ще се самоубиваш? – попитах я аз. Втренчи се смаяна в мен.
– Ти откъде знаеш?
– Чух дядо да казва на един човек.
– Баща ми е говорил с някого, че искам да се самоубивам?

Преглътнах и отвърнах:
– Не чух твоето име, но че в къщата ни... някой... един човек ще се самоубива... Това чух. И револверът не бива да се крие, а да се остави там, където си е.

– Ти май нещо бълнуваш – прекъсна ме ядосано леля и понечи да тръгне, но се спря. – Слушай какво, глупчо! Това, което си чул, си го чул погрешно и на никого не трябва да го казваш, разбра ли? Това са тайни на нашата къща и никога не трябва да излизат оттук, разбра ли?

Тя продължи да говори ядосано, като все повтаряше "разбра ли?", и кой знае докъде щеше да стигне в яда си, ако изведнъж не се беше сетила за нещо. Наведе се към мен и вече мило ми заговори, че макар вината да е в нея, не тя иска да се самоубива, а друг човек. Този друг бил брат ѝ, значи малкият ми чичо, но аз трябвало да забравя това.

Съвсем се обърках. Тя е виновната, а пък друг иска да се самоубива. Хем е така, хем не е. Обещах ѝ да забравя, но поисках поне да ми каже какво лошо му е направила. – Нищо лошо не съм му направила – каза тя замислено.

– Нищо лошо. Още няколко пъти повтори тези думи и аз, макар и трудно, разбрах, че не беше направила нищо лошо, освен че един ден неволно беше видяла нещо... Нещо, което по никакъв начин не е трябвало да вижда...
– Сега стига толкова – отсече тя. – Казах ти повече, отколкото трябва, но ти няма да ме издадеш, нали?

Прегърна ме. Както винаги, миришеше на хубаво и докато се отдалечаваше, русите ѝ коси се развяваха тревожно и затвърдяваха вината ѝ. Повъртях се малко из разхвърляната къща, но никъде не видях малкия ми чичо. Беше се затворил в зимната стая и един Господ знаеше какво прави. Беше се издигнал много в моите очи. Какво не бих дал, за да узная какво се беше случило.

В двора голямата ми леля простираше чаршафи. Сигурен бях, че тя знае тайната, но сигурен бях и че няма да ми я каже. Заради черните ѝ дълбоки като вирове очи и особено заради нейната недоверчивост я смятаха за умна, а малката ми леля, с русите си развети коси и красиви като опасно пръснати стъкълца очи, беше събрала цялата буйност на семейството.

Дядо вече беше седнал на шезлонга с книга пред себе си, но знаех, че единствената надежда да говоря с него беше в привечерния час, когато се унасяше от цигулката на циганите. Въпреки че режимът се беше сменил, понеже семейството беше свързано с комунистите, на дядо бяха взели само имотите и друго наказание нямаше, така че циганите продължаваха да живеят в пристройката и вечер все така свиреха на цигулка.

Големият ми чичо трябваше да знае най-добре от всички тази работа (с малкия ми чичо бяха не само братя, а и приятели, имаха само една година разлика и всяка сутрин заедно отиваха в гимназията), но за съжаление, понеже не чуваше добре, той беше най-неподходящият човек за тайни разговори.

Все пак се приближих до него и го попитах къде е другият чичо.
– Кой? – попита той. – Онзи многознайко ли?

И изсипа порой ругатни, а аз стоях зяпнал от учудване, защото никога не бях чувал да говори така. Разбира се, като по-голям, той можеше да смъмри по-малкия за онази глупост със самоубийството, но в озлоблението му имаше нещо по-различно.

Докато го слушах, в главата ми всичко се обърка. Според него той изобщо не бил за съжаление (като че ли не му стигаше това, че оплешивява, ами и това нещастие сега), малкият ми чичо бил и потайник, и многознайко. Още малко и щеше да каже, че от надменност е искал да се самоубива.

Големият ми чичо говореше като умопобъркан. Изглежда, не само слухът, ами и умът му не беше в ред.
Обичах еднакво и двамата си чичовци. Харесваше ми всяко тяхно нещо. Начинът, по който вървяха, когато се връщаха от гимназията, студентските им шапки на главите, книгите им в тяхната стая, уроците по латински, които учеха заедно и особено когато си разменяха думи на латински, за да не разбере никой какво си казват. Dominus. Divide et impera. In extenso.

Обожавах еднакво и двамата, но това не пречеше ту единият, ту другият да придобива някаква загадъчност в моите очи. Преди известно време например големият ми чичо, докато се въртеше из къщи с бинтована глава, защото бяха оперирали ухото му, се беше превърнал почти в идол за мен.

Може би сега малкият ми чичо, сякаш усетил, че губи важност, беше посегнал към пистолета, като че ли самоубийството бе единственият начин да си върне авторитета. След това на големия нямаше да му остава друго, освен да отиде пак в болницата при големия доктор Бабамето да му пробиват главата както предишния път.

С една дума, всичко беше тръгнало на провала.
Големият ми чичо продължаваше да мърмори неразбираеми думи: тайнствен призрак, да бъдеш или да не бъдеш, това е въпросът, ха-ха, мистериите на Лувъра, хе-хе. Не исках да слушам повече и излязох от стаята все така натъжен. Заслизах по стълбите, а той ми викна отгоре:

– Все пак не казвай на никого за това.
Чудно, всички искаха на никого да не се говори за тази работа.

Тръгнах към къщи късно следобед. Чувствах се празен. Обядът при дядо, за разлика от друг път, не беше весел. Същият вкусен зелник, същото хубаво смокиново сладко, с което се славеше стара майка, и все пак не беше както преди. Заради малкия ми чичо, който продължаваше да седи затворен в зимната стая, нямаше шеговити подмятания, нито тайнствени латински думи.

Бях сигурен, че никъде по света няма две къщи, които толкова да се различават една от друга, както дядовата и нашата в Пальорта. Да не повярваш, че и двете се намираха в един и същи град, дори в една и съща държава.
Понякога ми се струваше, че единственото им общо нещо са тайните. Тъкмо за тях си мислех, докато вървях към Пальорта.

Чудех се всъщност дали с тази нова тайна, самоубийството, дядовата къща няма да надмине нашата по потайност. Досега двете важни тайни бяха разделени поравно: по една за всяка къща. Нашата тайна беше хапсаната, а тяхната – мистериозният брат на дядо.

Хапсаната, както личеше от името, означаваше затвор. Само най-старите къщи в града имаха такива. Това беше една дълбока стаичка с каменни стени, до голямата изба. Нямаше врата, само един капак, който се отваряше отгоре, за да слезе затворникът. След това стълбата се вдигаше и капакът се затваряше.

Всичко това е ставало много отдавна. Баба ми беше разказвала, че в онези времена от двата затвора по-важният е бил този в къщата. Другият, на държавата, според нея е бил повече дандания, отколкото затвор.
Макар и трудно, успях да разбера нещо от нейните разкази. Хващането на човек, осъждането, затварянето и излизането от хапсаната – всичко това е ставало тайно, между стените на дома. Никакви полицаи, съдии и разсилни.

Баба ми, откакто е отишла невеста в Пальорта, не е виждала да се използва хапсаната. По-преди – да, всякакви истории се разказвали. От тях най-необикновената е била на прапрадядо ми, на когото носех името. Една нощ се бил събудил, защото се сетил за някакъв стар грях.

"Ставайте, жени, викнал, приготвяйте ми сламеника и стомната с вода, че слизам в хапсаната." И наистина слязъл там за няколко седмици, докато умът му му казал, че времето на наказанието е изтекло.

За разлика от хапсаната, чийто капак си беше още на мястото и можеше да се пипне с ръка, тайната в къщата на чичовците ми беше невидима и неясна. Тя беше за един брат на дядо, но брат, когото никой не беше виждал. За него обикновено не се говореше, а и когато го споменаваха, то беше за кратко и шепнешком.

Не е бил осъден или да е извършил нещо позорно, както си бях мислил преди. Просто е бил много надалече, в Северна Албания. И освен това е имал друга религия. Големият ми чичо ми беше казал, че това не е нещо за чудене. Един клон от рода на Добатите е останал католически, което се е случило с няколко стари къщи, включително и нашата в Пальорта.

Всъщност, както бях подразбрал от редките тихи разговори, отдавна се е чакало братът на дядо да се появи. Но той все не идвал. Нито преди, нито след някакви големи събития. Не беше дошъл в дните на обявяване на кралството, нито пък по време на свалянето му. И понататък, след кометата от четиресет и втора, после преди влизането на германците и след тях – на комунистите, накрая някой беше казал "сега вече изобщо няма да дойде".

А аз вярвах, че ще дойде.