Христо Добротинов – Светулките ще ти покажат пътя

Действието в този трагичен и мъдър роман се развива във Велико Търново – с неговата приказност. Преплитат се действителни и въображаеми истории дори на реално съществували личности като Емилиян Станев и Невена Коканова. Редуват се трагични и красиви моменти, а сред грохота на прелитащите американски самолети през Втората световна война се заражда истинска любов.

Показано е разделението на българското общество. Вечните злосторници, които винаги са близо или са част от  властта и носят гибел. Предателите, които сами се продават, водени от тъжната максима „Страхувай се и ще живееш“. Проследени са човешките радости и трагедии преди и след радикалните промени през 1918, 1944 и 1989 г. Поколенията се сменят, но не и ролите.

И през годините, като красиво знамение, с дълга синя рокля на големи бели точки, с везани ръкави на блузата, приличащи на крила на загадъчна птица преминава Мариола - Търновската царица.

За автора

Роден на 8 май 1952 г. във Велико Търново. По образование е юрист. Публикувал е следните книги: „Погребението на капитанската шапка” („Народна младеж”, 1976), получила Национална награда „Южна пролет“ за първа книга , „Отвъд снега” („Български писател”, 1981), „Спомен за курорта” („Български писател”, 1985), „Бракове в София” („Български писател”, 1988), „Игра на конспиратори„ („Христо Г. Данов”, 1989), „ В търсене на холивудския прислужник“ („Хермес“, 2019), получила годишната награда за проза за 2020 г. на Съюза на българските писатели. Разкази на Добротинов са превеждани на руски, полски, немски и турски език. Член е на Съюза на българските писатели  и на българския ПЕН-център.

Интервю с Христо Добротинов

-Как се роди идеята за книгата и как Емилиян Станев и неговите незабравими творби станаха част от сюжета?

-Първоначалният тласък беше твърде прозаичен – това е прословутият член 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, чието прилагане беше отлагано неведнъж политически, за да не се загуби електорат през 90-те години. Земите, които дядо ми, учител, бил закупил в началото на миналия век се намираха в местността Козлуджа - покрай Севлиевското шосе на запад от Търново. Козлуджа е мястото, където се развива действието на „Крадеца на праскови“ – историците могат да бъдат по-конкретни по този въпрос. Така съдбите на героите в романа се пресякоха не само със следите, оставени от Емилиян Станевите герои, но и със сенките от по-късни времена.

Романът може да бъде приет и като историческа картина на ключови събития в развитието на България, и като разкъсана във времето семейна сага,  и като романтична история за истинската, но неосъществена любов. В крайна сметка, литературата е пространство, където се срещат паметта и въображението. Не съм търсил определени теми, нито съм искал да докажа теза. Просто съм разказвал истории - все ми се струва, че човешките истории винаги ще се четат и съпреживяват - и в тях се появяват и неплатеният дълг, и страхът, и предателството, и музиката, и жестокостта на идеите.

-Усетихте ли кога от сцена на действието Велико Търново се превърна в герой?

-Всеки град има своята памет. Ако си част от нея, макар и за кратък отрязък от време – какъвто е моят случай – имаш правото и можеш да станеш изразител на тайните, които градът ти е доверил. Не съм имал за цел да превръщам Търново в герой, но ще се радвам, ако читателите възприемат града по този начин. За мен Търново е състояние на духа.

-В книгата се преплитат реални личности и измислени сюжети. Къде е границата между действителността и фикцията?

-Всеки, който се опитва да създаде художествена творба, така „омесва“ реалността и въображението, че е трудно да се сложи някаква разграничителна линия между тях. Възниква собствена реалност, която, ако образите на героите са убедителни, би могла да се възприеме като действителност.

-Сюжетът проследява промените в България през 1918, 1944 и 1989 г. Поколенията се сменят, но ролите остават същите. Обречени ли сме да продължим този кръговрат? Къде според вас е скрит ключът към избавлението - в знаците от предците ни, в книгите, в любовта?

-Общественото развитие често наподобява спирала. Миналото може да ни даде оправдание за настоящето – винаги е вървяла и ще върви битка за миналото. За съжаление, ние не знаем бъдещето си и не можем да го разкажем нито чрез настоящето, нито чрез миналото. „Граничните“, преходните периоди винаги са интересни за литературата. Възниква известният въпрос дали идеята служи на хората или хората на идеята. Като правило, мнозинството следва кардиналните обществени промени, а не обратното. Въпреки това тези периоди предполагат ситуации, в които трябва да се вземе страна, да се отстои добродетел или истина, или да се наведе послушна глава. Или както казва един от героите „да вървиш в строя, да не бъркаш, защото машината ще те смачка, а смачканият човек не е човек“. Никога не е лесно и въпросът винаги опира до цената. Едни я плащат чрез страха – „страхувай се и ще живееш, страхувах се и ги надживях всички“, каканиже друг герой в повествованието, други се изправят срещу събитията.

-Мариола вечната жена ли и е или вечната царица?

-Надявам се да съм успял с женските образи на Мариола, без значение, че в романа тя се появява с различни лица и съдба, и Мария. В крайна сметка те носят  истината и спасението, вярата и любовта в нейния висок смисъл. Те са като светулките, които въпреки подлия куршум, прекосил столетието, въпреки американските бомби, ни показват пътя.

-Заглавието „Светулките ще ти покажат пътя“ сякаш носи надеждата, че винаги можем да намерим пътя към дома, към любимите хора - дори в най-непрогледния мрак. Как го избрахте и това послание ли искахте да предадете с него?

-Ще се радвам ако читателите приемат заглавието по този начин. Светлината, колкото и да е малка и беззащитна, винаги е символ на изход, на надежда.