Харлан Коубън: "Бегълка"

"Бегълка" от издателство "Колибри"

В "Бегълка" (превод: Васил Велчев) един баща е изгубил дъщеря си. Тя е пристрастена към наркотиците и към приятеля си, който я малтретира, но е дала ясен сигнал, че не иска да бъде намерена.

Един ден баща й случайно я вижда в Сентръл Парк да свири и пее за пари. Но тя вече не е момичето, което той си спомня. Вижда една похабена и уплашена жена, която явно има големи неприятности.

Ще се опита да я спаси, но ще попадне в свят, в който властват престъпни банди, където наркотиците са основна валута, а убийството е нещо обичайно.

"Бегълка" е спиращ дъха трилър за опасния свят, в който живеем, за цената на свободата и за способността да оцеляваме.

За автора

Роден през 1962 г. в Ню Джърси, САЩ, Харлан Коубън е култов автор на психологически трилъри, създател и продуцент на популярни телевизионни предавания. Автор е на десетки романи, от които са продадени над 70 милиона екземпляра в цял свят.

Коубън е първият писател, носител едновременно на три от най-значимите награди за криминална литература – "Едгар", "Шеймъс" и "Антъни". Името му фигурира в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена.

През 2011 година Коубън получи Медала на Париж, който се връчва в знак на висока почит към артисти със специален принос към културата на международно ниво. Неговите романи са виртуозни мистерии, излагащи на показ тъмната страна на реалността.

Откъс

Глава първа

САЙМЪН СЕДЕШЕ НА ПЕЙКАТА в "Сентръл парк" – на "Strawberry Fields", ако трябва да сме по-точни – и чувстваше как сърцето му се къса. Никой не го усети, разбира се, поне не отначало, не и докато не започнаха да се размахват юмруци и не се разкрещяха двама туристи, дошли чак от Финландия, а деветима други посетители на парка, пристигнали от какви ли не държави, успяха да заснемат целия ужасяващ инцидент със смартфоните си.

Но дотогава оставаше цял час.

На "Strawberry Fields" няма ягоди и ще ви е доста трудно да наречете озеленения терен с площ два хектара и половина поле (единствено число), камо ли пък поля, но името му не е произлязло от нещо реално, а от едноименната песен на Бийтълс. "Strawberry Fields" е терен с триъгълна форма край Седемдесет и втора улица и "Сентръл парк" уест, наречен така в памет на Джон Ленън, който е бил прострелян и убит на отсрещната страна на улицата. В центъра му има паметна плоча, която представлява кръгла мозайка с простичък надпис в средата:

IMAGINE.

Саймън гледаше право напред и примигваше ужасѐн. В парка се стичаха туристи и се снимаха с прочутата мозайка – групови снимки, селфита, някои коленичеха върху мозаечната творба, други полягаха върху нея. И днес, както обикновено, думите IMAGINE бяха увенчани със свежи цветя, оформящи знака на мира с розовите си листенца, които вятърът незнайно как не бе успял да отвее.

Посетителите проявяваха търпимост един към друг – може би защото мястото беше паметник, – изчакваха реда си да пристъпят към мозайката за поредната специална снимка, която да качат в Снапчат или Инстаграм, или която там социална платформа предпочитаха, придружена от подходящия цитат от Джон Ленън, текста на някоя бийтълсова песен или която и да е песен, в която се казва, че хората трябва да живеят в мир.

Саймън носеше костюм и вратовръзка. Не я беше разхлабил след излизането от офиса му на "Веси стрийт" в Световния финансов център. Точно срещу него, също седнала до прочутата мозайка, една от тях – как ги наричате сега – улични музиканти, скитници, дрогирани, душевноболни, просяци? – свиреше парчета на "Бийтълс" с надеждата да изкара някоя пара. "Уличната музикантка" – може би най-снизходителното определение, – дрънкаше на разстроена китара и пееше с дрезгав глас как Пени Лейн била в очите и ушите ѝ.

Странен или поне забавен спомен: Саймън често минаваше покрай тази мозайка, когато децата му бяха малки. Когато Пейдж беше може би на девет, Сам на шест, а Аня на три, те тръгваха от апартамента им, който се намираше само на пет пресечки оттук, на Шейсет и седма улица между авеню "Колумб" и "Сентръл парк" уест", и преминаваха през "Strawberry Fields" на път към статуята на Алиса в Страната на чудесата, намираща се до езерцето в източния край на парка, където пускаха различни модели на лодки.

За разлика от почти всяка друга статуя по света, тук на децата им позволяваха да се катерят и да пълзят по близо четириметровите бронзови фигури на Алиса, Лудия шапкар, Белия заек и цяла камара гигантски гъби, които не изглеждаха съвсем на място. Сам и Аня обожаваха да правят точно това, да се катерят по фигурите, макар че от време на време Сам пъхаше два пръста в носа на Алиса и викаше на Саймън: "Татко, татко, виж! Бъркам в носа на Алиса!", при което майка му Ингрид неизменно въздъхваше и промърморваше под нос: "Момчета!".

Но Пейдж, първородната им дъщеря, още тогава си беше тиха и кротка. Седеше на пейката с книжка за оцветяване и непокътнати моливи – не ѝ харесваше, когато някой молив се счупеше или опаковката им паднеше – и никога не излизаше извън очертанията, като някоя иронична метафора. Когато порасна – на петнайсет, шестнайсет, седемнайсет – Пейдж сядаше на пейката, точно както Саймън сега, и пишеше разкази и текстове на песни в тетрадката, която баща ѝ ѝ беше купил от "Папирус" на авеню "Колумб".
Но Пейдж не сядаше на коя да е пейка. Някъде около четири хиляди пейки в "Сентръл парк" бяха "осиновени" чрез богати дарения. По тях бяха монтирани поименни табелки, повечето от които бяха простички паметни табелки като тази, на която в момента седеше Саймън. Надписът ѝ гласеше:

В ПАМЕТ НА КАРЛ И КОРКИ

Други, около които обикновено се навърташе Пейдж, разказваха кратки истории:

За С & В, които оцеляха при Холокоста и започнаха нов живот в този град...

На милата ми Ани – обичам те, обожавам те, ти си ми най-скъпото. Ще се омъжиш ли за мен?

На това място на 12 април 1942 година, започна нашата любовна история...

Пейката, която предпочиташе Пейдж и на която прекарваше часове наред заедно с най-новата си тетрадка – или може би това беше нещо като указател? – увековечаваше някаква загадъчна трагедия:

Красивата Мерил, на 19 години. Ти заслужаваше много повече, а умря толкова млада. Бих направил всичко, за да те спася.

Пейдж се местеше от пейка на пейка, четеше надписите, намираше някой, когото да използва като вдъхновение за разказ. В опит да се сближи с нея Саймън правеше същото, но той не притежаваше въображението на дъщеря си. Ала въпреки това седеше там и четеше вестник или си играеше с телефона, проверяваше пазарите или четеше бизнес новините, докато моливът на Пейдж летеше по листа хартия.

Какво се бе случило с тези стари тетрадки? Къде бяха те сега?

Саймън нямаше никаква представа.

За щастие "Пени Лейн" най-после свърши и певицата-просякиня продължи направо с All You Need Is Love. Една млада двойка седна на пейката до Саймън. Младият мъж се обърна с гръмък шепот към приятелката си: "Не може ли да ѝ дадем пари, за да млъкне?". На което тя отвърна с хихикане: "Все едно отново убиват Джон Ленън". Няколко души пуснаха монети в куфара на китарата, но повечето стояха настрани и правеха физиономии, които подсказваха, че са надушили нещо, с което не искаха да имат нищо общо.

Но Саймън слушаше, и то съсредоточено, с надеждата да намери някаква красота в мелодията, в песента, в текста, в изпълнението. Едва забелязваше туристите или техните екскурзоводи, или мъжа, който не носеше риза (а би трябвало) и продаваше бутилки вода за долар, или кльощавия тип с малка брадичка под долната устна, който разказваше виц срещу един долар ("Промоция: 6 вица за 5$!"), или възрастната азиатка, която гореше тамян, за да почете по някакъв неясен начин Джон Ленън, или онези, които тичаха за здраве, разхождаха кучета и правеха слънчеви бани.

Но в музиката нямаше красота. Никаква.

Погледът на Саймън остана прикован в просещото момиче, което съсипваше наследството на Джон Ленън. Косата ѝ висеше на сплъстени кичури. Бузите ѝ бяха хлътнали. Беше слаба като вейка, дрипава, мръсна, травмирана, бездомна, изгубена. Освен това беше Пейдж, дъщерята на Саймън.