Ан Тумио: "Денят, в който зарязах всичко"

30 януари 2019

Пролог

Всичко можеше да бъде различно. Но животът е това, което е. Моят, както и вашият. Казвам се Уенди, на 26 години съм и изглежда съм смела. Изглежда също така, че нямам късмет. Точно това отбелязаха много хора, когато им разказах своята история. Но аз смятам, че имам късмет.

Вероятно защото съм дълбоко убедена, че това е най-вече въпрос на виждане и "усещане" на нещата, за да можеш да вземеш правилните решения. Късметът е следствие от нашите реакции, когато трябва да се възползваме от благоприятните обстоятелства в момента на тяхното възникване. Малко като с щастието или с любовта: трябва да го търсиш, да го подхранваш, а и да го предизвикваш. Но във всеки случай трябва да вярваш в него!

Не всички преживяват ужасни изпитания, но мнозина се сблъскват с полоши от нашите и пред всички ни се простира почти безкрайно поле от възможности. От тази гледна точка съм едновременно и уникална, и като всички, и точно затова ще ви разкажа как две катастрофални и отчайващи години от живота ми ме направиха такава, каквато съм днес.

Ще ви разкажа за този път, за моя път, който – сигурна съм – може едновременно да прилича на вашия и да бъде много различен. Важното е да поемете по него. Стъпка по стъпка. А в края му… Преобръщане, промяна към по-добро, щастие, мъдрост, поглед от разстояние, много доброжелателност и решимост да си щастлив въпреки всички изпитания.

Хайде, елате с мен.

Живей ден за ден

15 часът. 15 часът! Вече? Стряскам се и се събуждам, когато чувам звънеца.

– Дааа!

– Препоръчано писмо!

Аз съм по пижама, още замаяна, а ето че се появява всекидневното писмо от моя тъп шеф. Е, от бившия шеф. Дори не го отварям, знам какво съдържа.

Заплаха, та да ме накара да се върна... След онова, което се случи, този тип опитва наистина всичко, просто е невероятно. Без изобщо да го отворя, хвърлям писмото на купчината върху десетината други, които се трупат, и се опитвам да не мисля за това.

Погледът към огледалото в антрето ме осведомява, че изглеждам ужасно. Колкото косите ми са тъмни, толкова кожата ми е бледна, благодарение на английското наследство от майка ми. Затова пък не съм получила сините ѝ очи.

Моите са с лешников цвят, а сега – малко зачервени и украсени с морави кръгове. Все едно ми е изтекъл срокът на годност. Добре, гася лампата, това ме потиска.

Би трябвало да отида в апартамента на родителите ми, за да подредя... Толкова не ми се ще. Вземам един йогурт. Изтекъл му е срокът на годност. Виж ти, също като мен. Но изглежда, че стават за ядене още дълго след това. Трябва да отида да напазарувам, обаче май си длъжен да спазваш някакви часове за стоене вкъщи, когато си прекъснал работа заради трудов спор*, нали?

Все се страхувам да не направя нещо не както трябва. Като си помисля за хората, които мамят, почти им завиждам, защото аз едва не изпадам в паника, ако не валидирам билета си в метрото, откак един контрольор ми състави акт, след като изхвърлих талона си по погрешка. Настръхвам от неправдата и още си спомням как не ми се вярваше: значи човек може да бъде добросъвестен и това да не променя нищо?

Изобщо не можахме да се споразумеем с онзи ограничен тип, представих му дори доказателство за покупка, но той отговори: "Това съвсем спокойно би могла да бъде бележката на мъжа ви, откъде да знам?".

Въздишка. Добре. Ще ида да си взема душ и да си измия косата, няма да ми се отрази зле, а после излизам, мислех си, сякаш давах обещание сама на себе си.

*Според френското законодателство при такова прекъсване на работа или болнични в решението се вписват часове, в които работникът трябва да се намира задължително у дома. – Б. ред

Отдай се на терапия с "Майната му"

Пренасянето не се оказа дребна работа, но ви спестявам подробностите, за да стигна направо до разгара ѝ. Обикалям сред апокалиптичния битпазар, който изпълва сега големия апартамент... Очите ми блуждаят по паркета, високите прозорци, камината и корнизите.

Това семейно жилище от периода на барон Осман не е апартамент за трийсетгодишна неомъжена жена, очевидно е... всъщност е голям, прекалено голям за мен, която обожаваше гарсониерата си край Бастилията.

Тук ми се струва, че енергията ми се изцежда. Докато се размотавам в просторния си салон, мозъкът ми размишлява съвсем сам и тъй като една мисъл повлича друга, в главата ми се оформя и се налага като нещо очевидно един образ: аз съм сама. Ама наистина съм сама в цялата Вселена. Не дължа нищо на никого.

След като никого не го е грижа истински за мен, не завися от никого и никой не зависи от мен. Както когато танцувам, изведнъж започвам да се чувствам като звезда в космоса. Рея се и разбирам, че наистина нямам вече никого "над" мен, нито под мен.

Нямам деца. Следователно не съм обвързана с никого. Няколко тънки и хлабави странични връзки с братовчеди, но нищо, което би съумяло да ме задържи.

Точно така: нищо не ме задържа! Никой не може да ме съди. Родителите ми са мъртви, аз съм... всъщност съм свободна. Свободна? Напълно свободна…

Ан Тумио, из "Денят, в който зарязах всичко". Откъсът от книгата е предоставен от издателство "Ера".

"Денят, в който зарязах всичко"

"Денят, в който зарязах всичко" е свежа история за необходимостта да повярваш в себе си, да откриеш вътрешния си мир, да се научиш да казваш "не" и да започнеш да се обичаш повече.

Едва на 26 години, Уенди вече е потънала в работа и отговорности. Докато съдбата не се намесва и преобръща живота й в рамките на два месеца. Изгубила почва под краката си, тя се впуска в спонтанно приключение, което далеч не е характерно за нея.

Само с една раница и група познати Уенди поема към Аржентина в опит да избяга от проблемите и ежедневието. Скоро отношенията с останалите в групата се обтягат и Уен

Ан Тумио

Ан Тумио е журналист, писател и блогър. Тя живее във Франция и е посветила кариерата си на това да помага на хората да открият щастието.