16 години истинско приятелство между котка и куче
Убивахме времето. Почти едновременно отпихме последните си глътки кафе, когато през краката ни се промуши изплашена котка. Зад нас младо момче едва удържаше повода на лаещ санбернар. Пподскочих и почти извиках:
- Добре, че успя да избяга котето. Виж и санбернарът колко е красив. Изглежда мил и добър, а като види котка е готов да я разкъса. Инстинкт, колкото и да се опитваш да го промениш, не става.
- Невинаги е така.
- Да, бе, да... не си ли чувал хората? Казват за някои, че са като куче и котка, точно защото нямат търпимост един към друг. Има такива хора, които като се видят са готови да се обиждат, нараняват един друг, без грам съчувствие, също като куче и котка.
- За хората съм съгласен, че има такива, но животните имат чувства и изпитват болка. И тези чувства може да са на куче към котка, както и обратното.
Изгледах го усмихнато и недоверчиво, а той продължи:
- Искаш ли да ти разкажа историята за живота на една котка? Котка, на която нямаше кой да й каже, че е котка и шестнадесет години живя като куче с приятелката си кучка. И дори ходеше със стадото да завръща овце. В село я знаеха като Милка - пастирската котка, на бай Кольо.
Облегнах се на пейката и казах през смях:
- Това да не си го сънувал? Давай, разказвай.
- Преди много години, дядо ми донесе една кучка, черна като въглен, но със зелени очи, какво беше това чудо не знам. Та нашата черна мома, на първо котило роди три мъжки и една женска. Женската, бяла като сняг. Посред зима се появи и как да се казва? Ами естествено Снежка. Mайка й пък се казваше Стела.
По същото време, когато се родиха кутретата се окоти и котката. Вече не помня името й. Една вечер в хамбара при котетата влезли три котарака и започнали да убиват котенцата. Котката полужива грабва в устата последното коте и го носи пред колибата на Стела. До там й стигат силите и умира.
Кучката Стела прибра котето при кученцата и така Милка заживя като куче. Занизаха се месеци, години. Снежка и Милка, нали са сестри, си бяха неразделни. Кучката ходеше с каруцата с дядо. Котката след нея. Като се измори се качваше на гърба на Снежка. Бяха атракцията на селото.
Милка толкова си въобрази, че е куче, че дори пиеше вода и се хранеше като куче. Мишки не ловеше. Мишоците се разхождаха покрай нея безнаказано. Че нали е куче, защо да лови мишки. И така си живееха двете сестри. Неразделни до последно бяха. Всеки прекаран на село ден си беше малко приключение. Номерата им нямаха край. Виждала ли си котка да завръща овце на поляната като куче?
- Дори не съм сигурна, че мога да си го представя.
- Само дето не можеше да лае.
- Е то и това оставаше. – развеселих се аз и си представих лаеща котка.
- Веднъж отивахме да косим люцерна с дядо. Двете хубавици с нас. Снежка се замота някъде и две улични кучета се хвърлиха върху Милка. Навря се тя под каруцата и настръхна. Ония лаят на убийство и се пенят.
- Ужас! Разкъсаха ли я?
- Нееее, ела да видиш какво стана... Снежка долетя като хала и се нахвърли върху кучетата... станаха на кълбета... скимтящо-лаеща-квичаща купчина от кучета... не можем да ги разтървем... разбягаха се кучетата, а Снежка все едно не се е била... нищо й няма, освен малко разкъсано ухо, ама то си й остана чарът.
- Каква специална връзка са имали тези животни по между си...
- Да и в кучешката колиба заедно си живееха. Циркът беше пълен. – Приятелят ми замълча и се загледа в крака си...
- Какво стана после с тях? – Любопитсвото ме изгаряше.
- Минаха почти шестнадесет години. Двете сестри си живееха чудничко. Но една сутрин Милка не се събуди. Беше й дошло времето. Сняг петдесет сантиметра в двора. Снежка ви адски в продължение на два часа. После млъкна.
Три дни обикаля двора в кръг, като носеше Милка в устата си. Беше отъпкала снега до зема. Нито пи вода, нито яде. Само от време на време надаваше оня тягостния кучешки вой на болка и безсилие. Не можехме да я доближим. Скача да хапе. Беше обезумяла.
Оттогава, който ми каже, че животните нямат чувства и не чувстват болка, не му вярвам... имат ...
Замълча за няколко секунди и тихо продължи:
- Точно на 27-ми декември. На Стефановден Снежка спря да вие. Нямаше я в двора. Беше изчезнала. Проследихме дирите й до тяхната родна колиба. Силите й бяха стигнали само дотам. Мъката я уби.
Позата им беше същата, както когато спяха заедно като малки. Милка на кълбо, Снежка около нея, да я пази и топли. И така, две момичета, които израснаха заедно, живяха заедно, накрая умряха заедно. Краят е тъжен, но няма как да има хепиенд, нали?
- Напротив краят е красив. Колко много хора - братя и сестри има, които трябва да се учат от тези сестри – кучка и котака-пастирка.
- И сега да отида отзад в двора, "те" са там. Не позволих да ги изхвърлят. Заровихме ги в единия ъгъл на двора. Когато толкова обичаш някое животно, скърбиш, когато си отиде. А моята скръб беше двойна. Та така с кучетата и котките.
Слънцето прежуляше. Котки притичваха. Кучета лаеха.
