Джон Малкович: ''Не ме е страх от смъртта, но съм наясно, че и моето време идва''
От Нели Славова
Г-н Малкович, имате ли намерение да забавите темпото?
- Бих казал, че значително ускорих темпото, само през миналата година започнах телевизионен сериал, докато го снимах, репетирах пиеса в Рига, Латвия. След това направих две турнета с класическа музика, играх във филм по песенния цикъл на Шуберт, после направих още едно турне, репетирахме симфонична версия на "Музикален критик", а в същото време работих и по нов проект.
Не сте ли уморен?
- Живея с чувството, че животът ми може да приключи още днес - Бог знае, на 69 години съм. Не се страхувам, че ще изпусна парата: просто има неща, които все още искам да направя, и съм наясно, че времето ми е ограничено. Сега харесвам работата си много повече, отколкото когато бях млад! Харесвам всички предизвикателства, които тя поставя, и всички преживявания, които ми дава.
Какво ви кара да кажете, че сега работата ви харесва повече?
- Когато бях по-млад, бях по-мързелив. Не съм сигурен, че съм имал работна етика, когато започнах. Не бях запознат с бизнеса, нито с каквото и да било за него, нито пък той изискваше това. Не бях сигурен, че актьорството е това, което искам да правя с живота си. Бях част от група хора, които основаха театър, наречен Steppenwolf, веднага след университета, когато бяхме на 20 или 22 години. Не беше лесно и вероятно за това съм имал съмнения. Харесвах някои от нещата, които правехме, и резултатите, които постигахме, но все още не бях убеден, че това искам да правя с живота си.
Имаше ли момент, в който това се промени? Или просто по естествен начин с времето и опита обикнахте актьорството?
- Не е имало конкретен момент. Спомням си, че преди много години, през 90-те години на миналия век, правех "Sheltering Sky" в Мароко и попитах Пол Боулс, автора на романа: "Кога разбрахте, че няма да живеете повече в Америка и ще останете в Мароко?". Той ме погледна и беше напълно ужасен, защото беше живял в Мароко повече от 30 години. Каза, че все още мисли за това. (Смее се.) Но това ми се стори доста добър отговор, наистина.
Значи все още мислите за това?
- Мисля как да се измъкна от това да бъда актьор! (Смее се.) В живота си съм правил толкова различни неща и няма да се изненадам, ако направя и нещо съвсем друго! Мисля само за работата, какво правя, какво трябва да направя, как мога да го направя...
Мислите ли и за следващата роля, с кого да работите, как да изберете герой, с когото да се свържете, такива неща?
- Не! Не знам дали наистина има идентификационен фактор, освен че така си изкарвам прехраната. Всичките ми роли за мен са просто работа. Предполагам, че никога не съм се интересувал много от даден жанр, той никога не е бил мой интерес. Нямам нищо против да работя с утвърдени режисьори или с начинаещи режисьори, да бъда в малка или голяма роля.
Не искате ли да разкажете по някакъв начин личната си история? Дори и в интервюта?
- Даването на интервюта може да бъде интересно, ако попаднете на добър журналист, което се случва. Може да бъде и доста глупаво и безинтересно нещо, защото едно от нещата, които изисква, е почти вроден интерес към себе си и своята история, а това не ме вълнува. Ето защо се опитвам да го избягвам, ако мога - не от някаква скромност или презрение, а защото не представлява интерес за мен.
Но нали всеки човек има интересна история, която да разкаже?
- Разбира се. Но ако се съгласим с Уорхол, че всеки има своите 15 минути слава, то аз съм имал 40 години. Това е много повече. И не съм сигурен, че моята история не ме е уморила от самото начало: "Едно дебело момче от малко селце в Южен Илинойс..."
Сигурен съм, че историята ви е по-любопитна от това.
- Е, аз идвам от едно малко градче, в което нямаше какво да се прави. Трябваше сам да си измисляш занимания и да използваш собственото си въображение, за да се забавляваш, развличаш или стимулираш. С баща ми прекарвахме много време сред природата, доста често карахме кану... Вече не го правя, защото съм постоянно зает. В продължение на 30 години имахме ферма в Прованс, природата ме прави щастлив.
Не съм човек, който се нуждае от много дейности, социален или културен живот, каквито предлагат градовете. Щастлив съм в тишината.
Преди да станете актьор, сте работил в Националния парк.
- Да, работих в Националния парк Глетчер в Монтана. Работата ми включваше да ремонтирам мостове, да поддържам пътеките и да ги отварям в началото на сезона, което означаваше много динамизиране на снежни свлачища и други подобни неща. При нужда участвахме и в спасителния екип.
А имало ли е нужда от това?
- През сезона, в който работех, имахме само един пожар. Не си спомням много за този сезон, освен че беше доста скучен!
Страхувал ли сте се някога?
- Не знам дали бих го нарекъл страх. По-скоро е осъзнатост. Помагах в борбата с онзи горски пожар, бях наясно какво може да се случи, ако нещата се развият зле. Винаги съм наясно с риска или липсата на риск във всичко, което правя, във всички ситуации. За това го наричам осъзнаване.
А от смъртта страхувате ли се?
- Не мисля! Имам един стар приятел, който миналата година ми се обади и ми каза: "Добре, приключих. Няма да се боря повече. Оттеглям се. Обаждам ти се, за да се сбогувам, защото през по-голямата част от времето не съм в съзнание. Спирам болкоуспокояващите". Той изглеждаше добре. Това не беше моментът на смъртта му, но почина след два или три дни. Беше прекрасен художник и вече не можеше да рисува, нито да държи молива - не го обвинявам за решението му.
Каква беше реакцията ви, когато получихте това обаждане?
- Не съм спорил с него, но не бях и особено спокоен, просто се опитах да уважа желанията му и да го подкрепя. Хората могат да гледат, да чуват, да четат как някой умира - и винаги има облекчение, че не са те на това място. Нарцисизъм ли е? Предполагам, че това е основният начин на съществуване.
Може да е нормална част от скръбта - емоциите, които се появяват в тези ситуации.
- Разбира се, провеждането на този разговор ме накара да осъзная, че и моето време идва. Моят приятел Боби беше две или три години по-голям от мен, когато почина. Сестра ми почина на 50 г., другата ми сестра - на 53 г., брат ми - на 59 г., баща ми - на 53 г. Баща ми беше човек, когото много уважавах... Така че смъртта не ми е чужда. Донякъде познавам чувството, но не бързам за никъде. Часовникът тиктака. Страх ли ме е от смъртта? Не, но съм наясно с нея.
