Животът не е толкова страшен

Мислителите често казват, че когато уловим есенцията на живота, ще се облегнем назад и просто ще се засмеем. Дали не на самите себе си?

Естествено за нашата същност или не, ние сме склонни дотолкова да потопим съзнанието си в тревоги за бъдещето и опити за предварително решаване на проблеми, че създаваме изкривена реалност, в която започваме да живеем.

И това е така за всеки от нас. Дори тези, които твърдят, че живеят ден за ден, често вътрешно потискат страховете си, а за да бъде щастието им по-истинско и хармонично, биха могли да ги поканят до себе си, разбирайки, че те не са по-големи от красотата на цялостната картина.

Може би да живееш "тук и сега" не е просто мъдро оправдание за сравнително безразсъдни постъпки, не е и заключването в по-скришна част от съзнанието ни на всички притеснения с цел да поживеем мирно и тихо, а осъзнаването, че животът всъщност не е толкова страшен.

Бъдете сигурни, че ако трябваше да напишем сценарий за филм със заглавие "Животът", той би бил с пъти по-драматичен, отколкото е действителността, а ако се замислим, не е ли той преди всичко едно мащабно ежедневие, в което са сплетени множество естествени моменти.

Когато вярваме, че животът е велик, нека най-вече повярваме в това, че е такъв поради своята лекота, поради простия си, но съвършен механизъм. Замислете се, ако се съгласим, че от всяка злополука се учим, че най-често именно болката ни дава криле, а несъгласието ни с другите е вътрешният ни помирител, кой от страховете ни ще остане оправдан?

Негативно има, но то винаги носи със себе си и някаква полза за всеки един от нас. Понякога благодарение именно на това, което ни разстройва, разбираме, че е време да се променим или пък осъзнаваме, че винаги сме били прави. Защото не друго, а разрушената хармония е тази, която гради стабилните ни основи, която избистря нашия компас.

Каквито и да са, страховете ни не са толкова разрушителни, колкото изглеждат в ума ни - все пак те са пасваща част от цялата плетка. Ето защо, не би трябвало да им даваме по-голяма власт от тази на реалността, за да не се превърнат илюзиите ни в капан.

Безпокойството не изчезва веднъж завинаги, но няма и нужда от това, защото, ако просто признаем съществуването му, ще успеем да заживеем в мир с него, наслаждавайки се пълноценно на онова, което е пред нас.

И може би тогава ще осъзнаем, че всичко, от което така старателно бягаме, всъщност е толкова красиво. Не е ли смешно?