Толкова ли е сложно да кажеш "Добро утро"?
Навремето баба ме учеше, че човек се познава по начина, по който поздравява като те срещне. "Не може ли едно Добрутро да каже, не струва пет пари" казваше тя и много държеше внучетата й да не я "посрамват" и където влизат, първо "Добър ден" да кажат.
От малка запомних, че както и да си се събудил, каквото и да ти се е случило, като влезеш някъде първо трябва да поздравиш. Може нищо друго да не кажеш, ако не ти е до говорене, излишните шеги също можеш да спестиш, ако пък ти е твърде мрачно на душата и усмивка да не покажеш, но един поздрав нищо не ти струва.
Случи се така, че през годините работих на различни места с различни хора и често се налагаше да си създавам първото впечатление за тях от начина, по който сутрин поздравяват... или не го правят. Не знам дали е от възрастта, но откровено започнах да се дразня, когато виждам, че млади, красиви, образовани и "много отворени" на приказки хора, всъщност това с "Доброто утро" хич не го умеят.
В момента ползвам два офиса, в които работя. В единия от тях наскоро дойде младо момче, което седи точно срещу мен. Всяка сутрин аз влизам и поздравявам всички, всяка сутрин той мълчи, сяда срещу мен, забучва слушалките си в ушите и започва работа, смръщен и съсредоточен. След пет минути става, отваря кофичка с кисело мляко и започва да се храни пред компютъра. Той се храни, аз го гледам, е така безсрамно, в неговите очи сигурно и без друго съм олд скул лелята, която досажда с "Добрутро" всяка сутрин.
На третата лъжица здравословна закуска за cool пичове вече усеща втренчения ми в него поглед и му става неудобно, започва леко да се намества на стола, преглъща по-трудно и съблича блузата на Calvin Кlein, за да разкрие бицепси, трицепси и пълен комплект здрави мускули от редовното посещение във фитнеса (където също сигурно не поздравява, защото е зает със сериите от по 1000 за всяка част).
Имам удоволствието да слушам и телефонните му разговори, всеки от тях започва с "ъъъъъ", ‘щото все с нещо трябва да се замести пустото му "Добър ден". Тогава аз си слагам слушалките, но и те не могат да заглушат виковете. Разбирам, че "парата му трябва кеш", или че "ония не са много яки, щот не се пра’и така", разбирам и в кое заведение е бил снощи (учудващо е що кръчми са изникнали наоколо между раждането на първото и второто ми дете), коя му е "вързАла" и коя "не ‘щот е тъпа и не ги разбира много нещата".
Разбирам и безпогрешно кога е станало точно 12.00 ч., защото сякаш от никъде на бюрото му се появява порция пилешка пържола филе (варена, да не помислите нещо, че е запържвана) с малко зелена салата. Тогава аз ставам и със сумтене отварям прозореца, а той се изнася, но не защото му е неудобно от "неква си, дето му чупи стойки", а просто, за да не настине, по тениска е все пак (въпреки че и тя е Calvin Klein), а настине ли веднъж как ще се поддържат тия мускули, цели три дни може да не успее да стигне до залата.
Следобед войната помежду ни вече е обявена, аз го гледам мръсно, той се прави, че ме няма. Изслушвам още дузина разговори, в които разбирам основното: "бизнес тряяя се пра’и" и към 17 ч. бизнесът хлопва кепенците "за днес толкова, и по-важни неща има".
А аз си оставам, ‘щото мойта дребна работица все не е свършена, но утре пак ще дойда, отново ще поздравя с "добро утро" и ако тоя път не се сети да ми отговори, ще сипя нещо най-накрая в това млекце.
Още интересни текстове на автора може да откриете на peropodnaem.com
