Представи си, че ме помниш...

Представи си, че ме помниш... Как заспивах в скута ти, а после ти разказвах шантавите си сънища. Как брояхме звездите по цяла нощ. Как заплиташе горски цветя в косите ми. Топлеше вечно студените ми ръце с дъх в своите.

Фалшивото ми пеене те разсмиваше. Пренасяше ме на ръце през локвите, за да не изцапам новите си обувки. Когато валеше, ме чакаше с чадър пред вкъщи. Аз винаги забравях да си купя. Слушахме музика в препълнения автобус на път за училище. С твоите слушалки.

Прекарвахме следобедите в парка. Разхождахме се, хванати за ръце. Седяхме на тревата и ти четях на глас от любимата си книга. Събирахме твоите и моите приятели заедно. Изведнъж аз и ти избухвахме в смях, а всички се чудеха защо.

Всяка неделя ми правеше палачинки. Носех течен шоколад, защото беше алергичен към мед.

Падна първият сняг. Спускахме се с шейна цял ден. Ти се разболя, а аз ти донесох супа. Всеки ден идвах и ти правех чай. Оздравя, но продължи да се преструваш на болен. А аз се правех, че не забелязвам.

Оплетох ти шал и ръкавици за Коледа. Ти ми подари кутия със знака за безкрайност.

Напролет ме научи да карам колело. Паднах. Ти превърза раните ми, когато ми прилоша от кръвта. Изпрати ме до вкъщи.

Заедно преживяхме много. Погребахме любими хора. Разделихме се с близки приятели. Веднъж плака, а аз те прегърнах, за да те утеша. Не казах на никого.
Пораснахме. Научихме се да прощаваме.

Бяхме щастливи. Мечтите ни бяха общи. После ни погълнаха думички като бъдеще и перспективи. Възрастните с техния свят и напътствия. Изпитите в училище. Нервите и крайните срокове. Виждах те все по-рядко. Станах ревнива. Редките ни разговори завършваха със скандали. После не си говорехме със седмици.

Колелото, което ми подари, ръждяса. От раните ми останаха белези. Шейната се счупи. Молците съсипаха шала и ръкавиците ти. Не намерих куките на баба, за да ти оплета нови. Спря да правиш палачинки.

Започна уроци по китара в неделя. Не се смеехме заедно. Запознахме се с много хора. Завързахме нови приятелства. Спряхме да ходим в парка. (И да събираме общите си приятели.) Да ти чета на глас. Не четях. Изобщо.

Всеки слушаше музика със собствените си слушалки. Пътувахме в различни автобуси. Купих си чадър. Локвите накаляха белите ми кецове, докато крачеше напред с качулка. Пеенето ми започна да те дразни. Спрях да пея.

Топлех ръцете си в джобовете. Цветята в косите ми увехнаха. Станахме "големи", за да броим звездите. Не заспивах в скута ти. Сънувах кошмари. Не спях с цели дни. Не се хранех. Припадах. Спрях да ходя на училище.

Един ден баща ти дойде вкъщи и каза, че си заминал в чужбина. Тръгна без да се сбогуваш. Не успях да ти кажа, че те обичам. Нито веднъж. Плаках. Не излязох от вкъщи цял месец. Влязох в болница. Когато ме изписаха, получих картичка от Берлин.

Пишеше ми, че всичко, за което си мечтал, се сбъдвало. Никъде не спомена, че ти липсвам. Страдах. Единственият изход беше да те забравя. Забравих те!

Оттогава минаха 5 години. Получих дузина картички и писма, но спрях да ги чета преди месеци. Днес годеникът ми има рожден ден. Реших да го изненадам с палачинки.

Вървях към магазина за мляко. Тогава те видях. На отсрещния тротоар. Говореше по телефона. Можех да те извикам, но спрях. Позволих си да те обичам само за миг. После погледна към мен, но не ме разпозна. Качи се в колата си. Явно ти си този, който е забравил. А можеше да е другояче...

Представи се, че ме помниш.

А сега ме забрави.

Завинаги.