Пътуване към себе си
В живота постоянно се срещаме и разделяме с хора. С някои с благодарност, с други с разочарование, с трети изживяваме всички емоции накуп. Но има една емоция, която пулсира, заглушава и взима превес над останалите - тази на болката.
Откъсването при такава раздяла не е лесно. Първо се опитваме да убедим себе си, че сме живели живота си и преди да срещнем този човек, и просто можем да си тръгнем и да продължим напред. Но се оказва, че не е така.
"Всяка истинска любов и приятелство са разказ за неочаквано преобразяване. Ако преди да обикнем и след като сме обичали, сме същите, значи не сме обичали достатъчно." - из "Любов" на Елиф Шафак
Когато срещата е била истинска, последвалата трансформацията е неразделна част. Най-силно я осъзнаваме, когато вече не сме с този човек. Първо чувстваме физическа болка, придружена с много тъга. Осъзнаваме, че няма как да бъдем същите като преди, защото вече сме много различни.
Не е лесно да приемем този факт, защото процесът на трансформация е дълъг и труден. Не е лесно да признаем, че като хора имаме множество страхове и демони, с които да се борим и именно чрез тези срещи те излизат на повърхността, за да ни напомнят, че ние сами сме господари на себе си. В нас живее истинският Бог, който е в състояние да създава и да руши. От нас зависи докъде ще му позволим да стигне в проявлението.
"Но и досега важи старата поговорка: където има любов, неминуемо има и болка." - из "Любов" на Елиф Шафак
Такива срещи са ценни, такива срещи са уроци. Всеки от нас мечтае в живота му да се случи нещо истинско, силно и запомнящо се. Да го разтърси, да му даде усещане за свързаност, да запълни копнежа и празнината, да придаде смисъл.
Но не сме готови за болката, която ще трябва да изпитаме, защото с истината идва и прозрението, че светлината и тъмнината вървят ръка за ръка, както в природата, така и в човека. Че за да намерим душевния лек, трябва да извървим пътя на страданието. Че имаме много да учим, както за себе си, така и да другите.
Никога не сме готови за този момент, в който ще трябва да се сблъскаме с парещата и смазваща болка на края, на липсата, на срещата със себе си и осъзнаването, че където и да сме и с когото и да сме, ще дойде моментът за раздяла. Затова, когато той настъпи сме по склонни да притъпим интензитета на емоцията, да искаме да избягаме от нея. Да омаловажим другия човек и значението му в нашия живот. Дори да се засмеем.
Търсим всички възможни начини само и само да не признаем истината и да не се налага да се изправяме лице в лице с нея, защото е тъмна, защото е плашеща, защото е толкова мощна, че може да те остави за дълго без думи. Отказваме да се потопим и да изстрадаме и най-малката съкровена и истинска частица от морето от емоции, което сами сме търсели.
И не осъзнаваме едно - че само чрез абсолютното потапяне в този мощен водовъртеж и отдавайки му се, ще можем да изживеем смисъла и пълнотата на тази среща - да свалим още една обвивка, която крие истинската ни същност. Да се доближим до Бога в себе си и да му дадем шанс да говори. Защото той е там, а потенциалът му е необятен.
Потенциалът да изживее свободата, да открие пътя към себе си, да намери път към другия. Да олицетвори любовта и накрая да каже: Благодаря, че беше част от пътя ми, без теб нямаше да съм този, който съм днес, а именно по-близо до този, който ще бъда един ден - себе си.
