Пари

За първи се срещнах с парите някъде в детството си. Тогава научих, че те са път към бленуваните лакомства, които по онова време се изразяваха в бонбони и пасти. С годините лакомствата се обогатяваха пропорционално на количеството пари, с което разполагах.

В училище научих, че за парите важат правилата на алгебрата. Например: вафла от 70 стотинки плюс лимонада от 80, прави общо лев и петдесет. Стигнах до там, че можех дори да сметна сложна лихва, необходима ми, ако ще взимам заем от банка, за да разбера колко пари ще ми струва наистина.

Стори ми се някак измамно, че обявената 5% лихва, няма нищо общо с ускъпяването на заема. Заем не взех, но започнах да се уча как да си смятам парите, така че да ми стигат, че и да се трупат, за да мога да си купя някое по-голямо лакомство.

Завърших висше образование. Станах инженер. Демек задълбах здраво в математиката. Овладях правилата на алгебрата отвъд необходимото ми за да мога да смятам парите.

Дългът към родината ме призова и влезнах в казарма. За няколко седмици станах лавкаджия. Не ми отне много време да видя, че на това място далеч не всеки може да смята. Беше голям изненада. Стигнах до там, че можех да различа по униформата, кой го бива със сметките и кой - не.

Не защото съм ясновидец, а защото знаех, че униформата се определя от типа войски, а той от  своя страна от образованието. Казано с други думи, способността на всеки войник да смята беше ясно маркирана с отличителните армейски знаци върху дрехите му.

Това ми даде възможност да мина отвъд алгебрата, създавайки новите правила за смятане, а именно - вафла от 70 стотинки плюс лимонада от 80, правеше общо два лева и десет. Тази правила важаха само за определени хора. Много рядко се случваше някой де се усети.

Дързостта ми растеше с интереса до каква степен сметките могат да се отдалечат от алгебрата. Бях потресен. Гледайки сега на тази случка, хич не съм доволен, че съм мамил хората, но пък съм благодарен, че това ми даде възможност да видя чисто практически, как парите не са само алгебра, а нещо повече.

Тогава не взимах никакви пари от далаверата. Трябва да съм бил голям балък или пък съм търсил нещо съвсем различно от паричното забогатяване. Ще ми се да е второто.

Уволних се от казармата. Започнах работа. Смених я няколко пъти. Появи се едно огромно лакомство, наречено Ребалансинг. Толкова ме беше грабнало, че съм загубил практичния си разсъдък и пропуснал да направя алгебрични сметки, колко ще струва.

Това го разбрах едва след като вече бях изкарал първата от общо 6-те части и започнах да смятам. Разходите бяха толкова големи на фона на заплатата ми, че алгебрично беше невъзможно да участвам във втора част от началото, на която ме деляха 4 месеца.

И до сега едно от най-необяснимите неща в живота ми е как така не се шашнах и без да взема пари на заем, участвах не само във втора част, а ми изкарах всичките 6.

Завърших обучението след 2 години с порядъчна сума в банковата си сметка. Всъщност трябваше да съм на минус, а фактите показваха точно обратното. Шах! Нещо се разминаваше. Или парите на бяха алгебра или аз не можех да смятам.

След няколко години се запалих по друго още по-скъпо обучение. Разликата беше, че макар да е по-скъпо, аз имах половината сума в банка преди да започна. Казах си, веднъж съм го правил, ще се случи пак, още повече, че този път съм с едни гърди напред.

Ще спестя още пари и започвам. Но съдбата ме изненада. Не само, че не спестих, но приходите ми сецнаха чувствително само от идеята, че трябва да спестявам. Аз дори не бях започнал курса и не дължах никакви пари, а идеята за това вече няколко месеца беше стиснала приходите ми за гърлото. Реших, че това не може да продължава така и се разделих с обучението.

Наблюдавайки тези случки стигнах до извода, че парите само на пръв поглед са алгебра. Погледнато по-дълбоко, те са чиста енергия, която обича да тече и обича хора, чиято енергия тече. А как ще тече енергията е загадка.

Точно както животът е загадка и само изживяването му може да я разкрие. Това, което остава за мен, е да не се стискам и да махна преградите по пътя на парите. А прегради - много. Най-гадното е, че за голяма част от тях не само, че съм неосъзнат, а ми и се преструвам, че не са реалност.

Една голяма порция прегради открих в себе си по време на един себеопознавателен семинар. Това, че се провеждаше в чужбина, ми помогна допълнително да видя колко силно ме управляват идеите на комунизма.

До тогава смятах, че отдавна в България няма комунизъм и че аз съм се разделил напълно с него. Но уви, оказа се, че съм живял в пълна заблуда. Открих, че раздялата с идеите, с които съм закърмен, не се е случила от само себе си, само защото някой друг е обявил край на режима. Напротив.

Изискваше сериозна лична работа. А ма много сериозна, но за тези неща не бях чул никой да говори. Видях колко силно подсъзнателно вярвам в куп неща от сорта на "Който не работи, няма да яде" и, че не мога да си позволя вътрешно да съм по-богат от околните. Трябва всички да сме еднакви.

Колко много чаках друг да поеме инициативата и да ми каже какво да правя, точно както в централизираното управление на отминалия режим. Винаги ме е изумявало, как по западните страни успяват от нищо да правят пари.

Открили два камъка на криво от преди няколкостотин години и това е превърнато в бизнес. Там има огромен паркинг, тълпи народ от цяла Европа, сувенири, гидове, ресторанти...

А ние сме пълни с какво ли не за показване, но то седи ей така, няма кой да се захване. Защо ли? Може би всеки чака, някой да му каже какво да прави, че после да може да е недоволен.

Сега ми звучи смешно, но по време на семинара изобщо не ми беше. Напротив. Минах през много емоции, като например чувство за отхвърляне и самота, защото ако не спазвам тези правила, няма да съм достоен българин.

Поразтоварих се от техния заряд, който като окови отнемаше свободата ми, включително по отношение на това да бъда отворен потока на парите да преминава през мен.

Много ме впечатлиха думите на една жена, че когато парите и са на свършване, отсядала в 5 звезден хотел. Казах си: "Това е лудост. А ми, ако не дойдат нови?".

Доста е шокиращо такова поведение за практичен човек като мен, който знае, че когато приходите му намаляват, трябва да си ограничи разходите. Проста алгебра. Но така пропускам да отбележа, че живота не е алгебра, а нещо много по-всеобхватно.

И до ден днешен се улавям как подсъзнателно правя планове от какво мога да се откажа в живота, защото приходите ми намалявали. Способен съм да извадя безупречно зашеметяващи доводи, ако трябва да се убедя, че нямам нужда от нещо.

Така предавам копнежите си, предавам себе си, което ме прави неприятен за околните, включително и за парите.

Разликата от преди е, че сега се забавлявам, когато се уловя да го права. Е, не винаги успявам да се уловя и не винаги да се забавлявам. Забавното идва от способността ми да осъзная невероятния филм, в който се вкарвам от страх, че утре за мен няма да има достатъчно и ще трябва да живея от натрупани резерви.

Стигнах до там, че натрупах над 20 килограма сланина по тялото си. Да има за онова време, когато няма да има пари и няма да мога да си купувам храна. Гениално подсъзнателно решение. Най-сигурната инвестиция, която остава в сила, дори и целият свят да фалира, която не може и най-изкусният крадец да ми открадне.

А под нея стои скрита загубата ми на доверие към живота. Погледнато по-далновидно точно тези 20 кила отгоре бяха способни да ме изкарат от хармонията на живота, като ме разболеят и увеличат разходите ми драстично за лечение. Бягайки от най-големите си страхове, ги сбъдвах.

Как да живея този живот, като нямам доверие към него? Това е кошмар. Огромната част от съществуването ми зависи от него. Едно криво делене на клетките в тялото ми и съм мъртъв.

Промяна на температурата на Земята с няколко градуса и съм мъртъв, или сблъсък с метеорит, или катастрофа, или отравяне от храна, или случайно убийство на улицата... Толкова много са нещата, които могат да унищожат живота ми. Той е толкова крехък!

Сещам за думите на Ошо, че ако Вселената има нужда от него, то значи ще оцелее. Какво доверие! А къде е моето доверие? В парите в банковата ми сметка, или в имиджа ми, или в дрехите ми, или в къщата ми, или в познанията ми?

Кое ми носи усещане за сигурност? Кое ме кара да се чувствам на мястото си? Кое всъщност е истинско?

В едно от последните си интервюта Ванга отправя посланието си към живите, събрано в една дума - Вяра. Видимо разочарована, журналистката пита за още нещо, което тя да каже на база целия си живот, а Ванга повтаря още три пъти същата дума - вяра. Тогава не разбирах много посланието.

Сега виждам, че живот без вяра е кух, като къща без основи. Колкото и красиво да е направена, тя може да рухне във всеки един момент. Точно както рухна икономиката на западния свят, изградена на кредити. Кредити от кухи пари.

Впечатлява ме как всички се надпреварват, когато кажат думата криза, да уточнят, че е финансова. Вероятно от страх да не би някой да си помисли, че може да е душевна.

Не е трудно да видя колко много хора от западното общество са обезверени. Колко много от тях са били предадени от различни системи, включително религии. Толкова силно предадени, че единствената вяра, която им е останала е в банковата сметка.

А тя е плод на човек, т.е. тя е по-нисша от него и не може да се погрижи за него, както много често се очаква от парите. Някак излиза, че човек очаква парите да му върнат вярата към живота, а това е напълно невъзможно.

И те започват да бягат от него, докато той ги обвинява и мрази. Когато човек разтовари парите от това тежко бреме и обърне вниманието си към вътрешната си криза, парите се завръщат.

Обречени са онези, които обвиняват парите за несгодите си. Това са много силни думи, но мога да ги заявя въз основа както на личния ми опит, така и на наблюденията ми върху хората, с които съм работил.

Още от Димо може да прочетете на Dimo.bg.

Снимка: mythoughtsbornfromfire.com