Не знаеше колко дълбока е любовта й, преди да дойде времето на раздяла

- Трябва да тръгвам.

Двамата стояха един срещу друг пред входа на аерогарата. Забързани, хората ги заобикаляха, но те дори не ги забелязваха. Сякаш бяха сами в целия свят. Мълчаха и се гледаха. Думите бяха излишни.

Пръстите на ръцете им се докоснаха и топлина се разля в телата им. Дори това леко докосване им стигаше, за да се почувстват отново едно цяло. Любовта се усещаше от всяка фибра в телата им.

Той направи крачка назад. Все едно откъсна част от нея, така я заболя. Знаеше, че има моменти, когато животът те поставя на колене и ти идва да крещиш, да плачеш, да се молиш... Но единственото, което можеше да направи сега, е да е силна. Беше му обещала. С усилие успя да се стегне и да спре сълзите в очите си. Усмихна му се.

- Само шест месеца, любов. - той едва проговори. - Шест месеца ще работя там и после ще сме заедно всеки ден. Шест месеца.

Вдигна ръка и я погали нежно по бузата. Не посмя да я целуне. Знаеше, че ако го направи, има голяма вероятност да не тръгне, а се налагаше. Нямаше избор.

Пое дълбоко въздух и с бърза крачка се отправи към входа. На вратата се обърна към нея. Тя стоеше и му се усмихваше. Махна й за сбогом и влезе.

Едва когато го изгуби от погледа си, сълзите потекоха от очите й... Не знаеше колко дълбока е любовта й, преди да дойде времето на раздяла.