Не всеки подобен случай завършва така красиво...

Красивата й снимка я гледаше от екрана. Бадемови очи, дълга кестенява коса, плътни нацупени устни. Толкова се харесваше.

Така пишеше и във всички дебели книги. Човек трябва сам да се харесва, за да го харесват и другите. И тя се харесваше. Даже много се харесваше, а и другите все повече я харесваха.

Отпи глътка кафе и с усмивка каза "Добро утро!" на образа си от екрана. Време беше за добро утро и за всички други, които я харесват. Така де. Тази нейна красота трябваше да бъде споделена със света.

Зарови се в предварително подготвения албум с красиви свои снимки. Избра най-подходящата за "добро утро" – самата тя посреща изгрева на брега на морето. Стройното й тяло се откроява на преден план, а изгряващото слънце се отразява в зелените й очи. Зарадва се за пореден път на красотата си и със скоростта на светлината изпрати снимката във виртуалното пространство.

Реакциите не закъсняха. Лайкове, поздрави, целувки, букети с цветя се засипваха под фотото. Повече от година всеки ден започваше така и лайкчетата, а с тях и ухажорите й ставаха все повече. А си беше и умна. Как да не я харесват хората.

Винаги имаше в запасите си хубав стих, мъдра мисъл... После като ги прочиташе, сама се възхищаваше на себе си. "Колко добре съм го написала!". Беше чувала, че има хора, които крият стените си, за да не достигали другите до "личното им пространство". С нея не беше така. Тази красота и остър ум не биваше да бъдат крити, трябваше да бъдат споделени със света. Той, светът го заслужаваше.

- Ася, готова ли си? Да не закъснееш за училище?

- Да, мамо, почти съм готова. – Излъга. Още не си беше измила очите и нямаше намерение да бърза за никъде. Майка й нямаше откъде да знае. От година стоеше под ключ, докато е с приятелите си от "фейсбук". Нейните истински приятели, нейният свят, нейният живот.

- Да не забравиш, че довечера имаш час за проба. От ателието се обадиха, че роклята за абитуриентската ти е почти готова. Не остана много време, а ти си до никъде с тоалетите. Обувки и бижута не сме избирали.

- Няма да забравя, мамо.

След по-малко от минута Ася чу как майка й заключва вратата на апартамента от външната страна. Стана и се отправи към банята. Голямото огледало заемаше половината стена на коридора, но тя го подмина без да погледне отражението си. За какво й беше да се гледа? Нали току що се беше видяла от екрана. Оправи се на бързо и тръгна за училище.

Беше закъсняла. Влезе в средата на втория час. Настани се тихо на последния чин, но я бяха забелязали. Дюдюкания, съзъклятнически усмивки и погледи си разменяха съучениците й. Пак бяха замислили нещо. Не им обърна внимание. Отдавна вече не им обръщаше внимание.

Те не го заслужаваха. Те си живееха в техния измислен и нещастен свят. Все намираха как да бъдат лоши. А бяха и грозни. Чуваше съученичките си как се готвят за бала. Рокли, прически, бижута. Всяка искаше да е най-красива. Но Ася си знаеше. Никоя от тях не можеше да е по-красива от нея.

Всичките й приятели във "фейсбук" вече знаеха за събитието, което й предстоеше. Тя беше споделила с тях десетки свои фотографии с различни тоалети, за да изберат заедно най-подходящия. И скоро моментът наближаваше. Цялото виртуално пространство щеше да е залято с нейните ослепителни снимки от бала. Може би щяха да ги публикуват и в някое списание. Щяха да я изберат за най-красивата абитуриентка. Заслужаваше го. Толкова се беше постарала.

Бързо мина и пробата. Огледалата в ателието я дразнеха. За какво им бяха всичките тези огледала? Нямаше пространство да се диша. Не се огледа. За какво й беше? Та тя знаеше всичко за себе си. Какво повече щеше да й каже едно глупаво огледало. А и напоследък ги правеха криви. Виждаш образа си изкривен и неистински.

Денят вече напредваше. Скоро трябваше да е вкъщи, за да успее навреме да публикува поредната си ослепителна снимка и да изпрати специалните си пожелания за вечерта към всички, които я боготворяха. Оставаха само дни до завършването и тя щеше да се впусне във водовъртежа на живота. А той обещаваше да е прекрасен. Разходки с яхти. Уроци с красиви ски учители. Романтични вечери на брега на океана.

Влезе в апартамента и бързо подмина огледалото в коридора. Заключи врата на стаята си. Майка й щеше да се върне скоро. Не искаше да смущава общуването й със света. Нямаше търпение да се зареди компютъра. Ето още секунда... "Фейсбук" се отвори и тя побърза да надникне на стената на собствения си профил, за да се зарадва на безбройните коментари под снимките й.

Какво беше това? От екрана я гледаше някакво непознато момиче. Месесто лице. Неоправени вежди. Прекалено едро тяло, облечено в раздърпан анцуг, може би петдесет и четвърти размер. За миг момичето й се стори познато. Може би го беше срещала някога отдавна. Не беше сигурна...

Под всяка нейна снимка висяха публикувани по няколко фотографии на непознатото момиче. Следваха коментари за това, че всъщност това е истинският образ на Ася. Обидни подмятания. Съвети да отиде на психиатър. Да се гръмне. Да се скрие. Тук там имаше някой състрадателен коментар, от рода на това, че може би горкото момиче е болно.

Ася започна истерично да трие всичко, което не й харесваше. Но вълната я заливаше. След всеки изтрит коментар на стената й светваха пет други. Някой споменаваше, че снимките в профила й са на треторазрядна холивудска актриса. Имаше и линк към профила на американското момиче. Какво се случваше? Кой се опитваше да разруши света й?

Ася избута стола, на който стоеше и стана трудно. Килограмите й последната една година се бяха увеличили. Обездвижването беше спомогнало за това. Отиде до прозореца и го разтвори широко. Искаше въздух. Искаше да избяга. Искаше да полети. И тъкмо щеше да полети, когато сигнал за обаждане от месинджъра я върна да надникне за пореден път в екрана на своя живот.

Беше Ник. Красивото момче, с което си пишеха по цели нощи. Правеха планове за щастливо общо бъдеще. Красивото му тяло, грубоватото лице и изразителни очи я наблюдаваха от снимката на монитора и очакваха отговора й. Посегна. Отказа се. Беше по-добре да полети като птица. Там горе я очакваше един красив и лек живот без тези килограми, които трудно движеше. Тъкмо щеше да стане отново, когато Ник започна да пише:

"Ася, това съм аз, Никола от 12 "г". Моля те, не им обръщай внимание. Ти си най-красивото създание на света. Ние ще бъдем щастливи..."

Никола? Онзи пъпчивия с очилата? Ужас! С него ли си беше писала? Тя красивата и ослепителна Ася. С този грозник... По-добре да полети.

Понечи отново да стане, когато прочете от екрана поредния стих, изпратен от Ник.

Грозното момиче се събуди
малко по-красиво заранта,
някакъв човек, незнаен, чуден,
беше го прегръщал през нощта.

Грозното бе станало красиво,
тихо се усмихна на деня,
не изми лицето си щастливо,
че с него би измило и съня.

Щастие с мечти неповторими,
има ли те по света голям?
Или само в сънища те има,
та човек те търси само там?

Гонеше момичето мечтата,
но мечтата с присмехулен звън,
тихо, тихо й пошепна на душата
пак ще дойда, само че на сън.

(Дамян Дамянов)

Стихове, които Ник й изпращаше, топлеха сърцето й всяка вечер преди да заспи. Така се случи и сега. Топлина се разля по цялото й тяло. Сълзи потекоха от очите й. Ръцете й се надигнаха и зачатка по клавиатурата, за да напише: "Вече съм готова да се видим."

От автора: Не всеки подобен случай завършва така красиво...