Най-грешно е да мислиш, че си грешен

Продължение на "Самотата е специална, не всеки може да я приеме" и на "Трудно е да си напълниш чашата с живота, който искаш да живееш" от поредицата "Странни срещи с непознат".

Беше девет вечерта, на третия ден от престоя й в този хотел. Щеше и да е последният от това пътуване. Мислеше, че идва за една нощ, оказаха се три. Но беше постигнала резултата, за който беше дошла.

Сутринта си беше обещала да се справи. Беше си казала, че понякога (само понякога) целта оправдава средствата. И се беше справила. Беше ли доволна? Не. Чувстваше се зле. Беше наранила чувствата на човек, на който държеше, за да постигне сделката. Пренебрегна молбата му за съдействие. Но това беше цената на успеха й в този случай и тя я плати.

Защо го беше направила? Беше подвела, беше излъгала, може би беше откраднала мечтите и очакванията му. Чувстваше се лоша, а все й се искаше да е добра. Гледаше с празен и уморен поглед влизащите в бара посетители. Очаквайки барманът да изпълни поръчката й, чу вече познатият дълбок и спокоен глас:

- Свободно ли е мястото до вас?

- Да. – Въпросът звучеше дежурно и отговорът беше такъв.

Тя притихна в очакване. Вече й се струваше естествено непознатият да подхване точно темата, която я вълнува. Защо очакваше това? Не знаеше. Беше налудно, но й се струваше естествено. Мъжът мълчеше и наблюдаваше суетата около тях, без да издава и звук. Може би знаеше за нея. Знаеше колко е лоша и зла и не иска да разговаря с нея.

Реши да рискува. За първи път тя подвхана първа разговор с непознатия:

- Как беше денят ви?

- Най-грешно е да мислиш, че си грешен.

Тръпка премина през цялото й тяло. Коремът й се сви. Той беше усетил самообвиненията й. Младата жена мълчеше. Не знаеше какво да отговори. А и той не я питаше. Можеше да си позволи да замълчи. Опитваше се да разсъждава върху чутото: "Най-грешно е да мислиш, че си грешен", когато отново чу гласа му:

- Вкарването в съзнанието ни на мисли, че сме грешни е дяволска работа. Прави ни такива и ни отделя от връзката ни с Бог.

- Лесно е да се живее с мисълта, че за всяка грешка има прошка. Лесно е да живеем с идеята, че не сме безгрешни и че вече някой е изкупил греховете ни. Чух го преди години, като формулировка: "Спокойно, не се страхувай, Христос е изкупил греховете ни". Тогава ми подейства като спасителна за съзнанието информация. Но днес се замислям колко ли много грешници има по света, които живеят спокойно и вярват, че някой друг е изкупил греховете им? И кои са грешниците? Тези, които не са спазили канона или тези, които са спазили канона и са наранили нечия душа? Границата е тънка, но кой вижда раните и болките в човешките души? – тя за първи път си позволяваше такова дълго представяне на мнението си. Но този път беше бясна. Беше бясна на себе си и не можеше да си прости.

- Правописни грешки прави и детето, това прави ли го грешник? Не, разбира се. Подобно е и с човешките грешки в отношенията, в бита, в ежедневието. Не говоря за осъзнати злонамерени действия, а за обикновени грешки, които не ни правят грешници. Понякога нараняваме някой, за да го спасим. Друг път нараняваме един, за да помогнем на много други. Но във всеки момент правим най-доброто, на което сме способни. Трябва да сме горди и щастливи от това, което сме сторили.

Подобно беше и нейното терзание за случилото се днес. Беше наранила и пренебрегнала приятел, желаещ да работи. Ако се беше борила за него, много други щяха да загубят шансовете си. И тя избра да пренебрегне молбите му.

Потънала в тези мисли, стана и се отправи към тоалетната. Имаше нужда да плисне шепа студена вода на лицето си. След по-малко от пет минути вече беше обратно на бара. Мястото до нея беше свободно. Разочарова се. Имаше още много въпроси и искаше да пита. Може би мъжът щеше да се появи отново. Времето минаваше, а него все така го нямаше. Реши да попита бармана:

- Извинявайте, мъжът, който стоеше тук, замина ли си?

- Кой мъж? – попита момчето небрежно и забързано в това да приготви следващия поръчан коктейл. Тръпки минаха по цялото й тяло, но тихо настоя:

- Този, възрастният мъж, който стоеше до мен.

- Никой не е стоял до вас, госпожо.

Тя притихна на стола. Загледа се в хората. Чутото кънтеше в главата й: "Най-грешно е да мислиш, че си грешен". Кой беше казал тези думи? Откъде беше дошъл и къде беше отишъл? Щеше ли да го срещне отново? В момента нямаше отговори на тези въпроси...