Историята на един пич, който се мислеше за пич, докато не стана пич

Спомням си едно време, когато се лутах и просто реагирах на живота. Голяма каша… бях много объркан, защото това, което искаше да се прояви от мен срещаше съпротива в средата, в която виреех. Дори не знаех какво е това нещо, което иска да се прояви. Но знаех едно: Исках да съм пич, като другите пичове.

За да се впиша, правех, каквото "готините" правеха.

И да, подражавайки им и аз станах от готините.
Получавах всичко, което "идолите" ми имаха, че дори и повече. Мацки, парички, идеални възможности, много приятели, покани, партита… а бе всичко, за което предишният (затвореният, скромният и тих) Иво би завидял… обаче все нещо ми липсваше в цялата дандания…

Истината е, че егото (да призная, че не знам, че не съм сигурен и не съм решителен) и срамът (че ще се изложа) ми пречеха да се променям и развивам. Най-лесният път бе да копирам тези, които другите възприемат за готини, защото и аз исках да ме възприемат, като такъв.

Въпреки, че вътрешно все исках нещо повече, нещо по-различно, не предприемах различни действия, защото "другите" не предприемаха различни действия.

Това разбира се автоматично означава, че промениш ли действията си, всичко, което имаш около себе си до сега, ще се изпари. И вътрешно в себе си знаеш, че е така. И е така!

Страхът от това, че не знам какво точно ще получа, ако последвам вътрешния си стремеж и че ще загубя това, което ми е познато, ме спираше да предприема, каквито и да е различни действия…

Спираше ме да променя, каквито и да е вярвания и убеждения изградени (или по-скоро вменени от средата ми) до сега.

Въпреки, че на повърхността изглеждаше, че съм бунтар, наперен и забавен… и почти всички ми се кефят… под повърхността, личността ми нямаше нищо общо с този образ.

Само забавната ми страна всъщност се доближаваше до истинския ми аз. В тези моменти, тотално се отпусках и се раздавах, не заради другите (както е в бунтарския и наперен образ), а заради удоволствието, което ми доставя да развеселявам хората и обстановката. Тогава мисля, че наистина бях себе си.

Тогава всъщност получавах онези признания и позитивна обратна връзка, които ме правеха истински щастлив.

Както и да е.

След дълга битка между вътрешния ми стремеж и угаждането на външния свят… накрая ми писна и взех решение.

Един ден си казах просто "Майната му! Ще действам, пък каквото и да става, ще се справя и ще продължа. Щом усещам, че нещата не са в най-добрия си вариант сега, значи има нещо различно, което ме “вика” и съм убеден, че си заслужава да му откликна."

В този момент най-големият и страшен въпрос беше "Как?".
"Как точно да го направя? Какво точно да променя? Какви действия да предприема? В каква посока?"

Следва продължение: втора и трета част.

Още от Иво Димитров може да прочетете на: blog.ivodimitrov.pro.

Снимка: womensforum.com