Габриела Мистрал: три стихотворения с усещане за жена

Три стихотворения на голямата чилийска поетеса Габриела Мистрал (07.04.1889 г., Викуня, Чили – 10.01.1957 г., Ню Йорк, САЩ). Габриела е Нобелов лауреат за литература за 1954 г. Превод от испански: Виолета Бончева.

СБОГОМ

На далечния бряг
и в морето на заслепението,
казваме сбогом,
без да се сбогуваме.
И не беше истина
това очарование –
нито ти му повярва –
нито аз му повярвах.
Но е истина и не е истина,
както се пее в онази песен.
Аз, вървейки към Юг, щях да ти кажа:
"Да тръгваме към морето,
което поглъща слънцето."
И вървейки на Север,
гласът ти да извика:
"Да идем да видим заедно
от къде точно извира слънцето."
Дори на шега да изречеш
или в преувеличение,
че нас ни разделиха земята и морето,
мечта моя и очарование,
не казвай само,
дори и гласът ти отвътре да моли :
искам убежище за един странник…
Ще хвърлиш сянката,
която все се спускаше,
ще захапеш дюната,
на две стъпки…
За това никой –
ни човек, ни бог
да не ни говори,
ако сме разделени
както са разделени луната и слънцето,
за това нито скалата,
нито вятъра грешник,
нито речният брод,
нито дървото,
хвърлящо сянка,
трябва да разберат и да изрекат
лъжата
че грешка беше
Севера или пък Юга,
или единият от нас,
а може би на двамата.

***

ПРЕДАН НА МЕН

Плът на плътта ми,
отвътре зачената,
плът, чувствителна към хлад,
заспи до мене предано!

Яребицата, сред детелината задрямала,
с накъсан вик оглася тишината.
Но моите въздишки ще са тихи
и с нищо няма те да те смущават,
заспи до мене предано!

Трептящата тревица е удивена
че е жива.
А ти не се отмествай от гръдта ми,
заспи до мене предано!

Аз, която изгубих абсолютно всичко,
сега се люшкам, докато в сън потъна.
Не се изплъзвай от ръката ми,
заспи до мене предано!

***

СВЕЧЕРЯВАНЕ

Усещам сърцето си сред сладостта
да се разтапя, като восък,
като късен зехтин,
а не като вино да тече по вените ми.
И животът ми усещам, ще си тръгне,
тъй както си отива по здрачаване
смълчаната от сладости газела.